 |
| Хубен Черкелов |
Някои сигурно все още си спомнят графитите из цяла София: "Хубен, Косьо, Тушев". С художника и един от основателите на галерия „XXL” Хубен Черкелов разговаряме за това какво се е променило в България от лятото на 2000 година, когато заминава за Америка. 12 години по-късно той участва в обща изложба в Музейната галерия за модерно изкуство с Павел Койчев и Греди Аса, с които представиха България на Венецианското биенале през 2011. Освен това Хубен Черкелов наскоро откри и самостоятелна изложба в Министерството на външните работи като част от „Нощта на музеите в София”.
- Условията в България през 90-те бяха определящи за това, което правите, за цялото тогавашно изкуство на „ХХL”. Определящи бяха също времето и мястото. После те се промениха. Това как ви се отрази, работите ви промениха ли се?
- Винаги се старая да работя в синхрон с времето и мястото, където се намирам. Всеки си спомня (разбира се, по-големите от нас) какви бяха настроенията тогава - стачки по улиците, правителствата се сменяха често, никой не си изкарваше мандата. Сега условията са съвсем различни. Може да прозвучи радикално и бунтарско, но, според мен, въпреки ставащото по улиците, днес нещата все пак са влезли в един коловоз. България вече е в Европейската общност! Работите, които правехме през 90-те, отразяваха живота такъв, какъвто го виждахме, и такъв, какъвто би трябвало да бъде. Един идеализиран, вариант, с който искахме да покажем, че има съвременно изкуство, че нещо все пак се случва. В рамките на десет години точно това и направихме. Лансирахме стилове в изкуството, непознати дотогава. Всичко трябваше да се изживее набързо. Но в един момент част от група „XXL” решихме да напуснем, да сменим средата и да отидем в друг социален контекст, с цел да се развиваме в бъдеще. Бяхме наясно, че ще ни трябват много години за аклиматизиране, за намиране на собствен стил и т.н. Това отне десет години и, общо взето, нещата вече са в някакви нормални граници. Сега аз работя в САЩ, Ню Йорк, в много по-рафинирана отпреди 50 години среда, в която липсват изненади. Тя е коренно различна от българската - с наличието на свободен пазар на изкуство.
- Свободният пазар всъщност е основната разлика, така ли?
- Не казвам, че е единствена разлика, но пазарът е много важен фактор, непознат в България. Той отсява доброто от не толкова доброто или поне така е в идеалните условия. Факт е, че човек може да избира на кого да си даде работите. Не знам сега как е? Навремето се организираха откупки на кампаниен принцип, но специално от галерия „XXL” не са откупувани работи от институции в Република България.
- Аз пък се сещам, че в периода на активното навлизане на съвременното изкуство в България, когато се появи галерия „ХХL”, концепцията беше много по-важна от изображението. Струва ми се, че за вас днес има някаква промяна...
- В Америка попаднах на Дейв Хики, един от критиците, чието име се чува най-отчетливо, поне на запад от Мисисипи. С него сме говорили за това какво представлява историята на изкуството в наши дни. Според Хики, това, което ще обединява историите на изкуството, вече ще е принципът на красотата. Никой не знае какво си е мислил Леонардо да Винчи, рисувайки Джокондата, но всички могат да й се насладят. Така че това, което остава, е важното...
- А концептуалността?
- Концептуалността, ако съществува, тя е вече на съвсем различно ниво, с друг нюанс, тоест всичко, което художникът прави, е концептуално по простата причина, че векът е такъв и нещата задължително имат смисъл и логика. И е чисто концептуално да използваш медиите, за да се наложиш като име. Но в изкуство сега концептуалността е доста демоде и не знам как ще се върнат нещата обратно, за да погледнат хората отново сериозно на това, при положение че го няма основният дразнител - тоталитарното общество, и е почти невъзможно да моделираш вкуса на масата. Днес масата моделира вкуса на елита на държавата.
- Не е в корелация, така ли?
- Вижте музиката, вижте филмите, това е вкусът на средния човек, на тълпата. Това не е вкусът на елита, елитът вече е смехотворен. Най-често изглежда много евтино направено, когато е някакъв по-арт музика или... Сега изглежда адски невъзпитано и нахално да налагаш отгоре авангардна музика, например, концерти и т. н. Защото ще има най-много петима почитатели.
- Четох някъде, че това, което правите, го определяте като левичарско. Защо?
- Старая се все пак моето изкуство да бъде достъпно за всеки, дори за подрастващите. Защото вярвам, че то трябва да бъде максимално отворено и да не внушава на хората колко са неграмотни, когато застанат пред едно художествено произведение, а да ги прави съпричастни. Изкуството не е само за някаква елитарна прослойка, да речем интелектуалци, която едва ли не единствена може да реагира адекватно. Старая се да бъда разбираем за максимално широк кръг от хора.
- Всъщност съществува ли елитарно изкуство днес?
- Със сигурност, но то не е толкова влиятелно както преди години, когато имаше червена буржоазия, желязна завеса, Студена война. Защото това противопоставяше западното изкуство на социалистическия реализъм. От друга страна, в Западна Европа, пък и в Америка, имаше концептуализъм, който не рефлектираше по никакъв начин на търсеното от масите и обществото. Вие знаете, че няма абстрактни художници, които да не са от богата западноевропейска страна или от Америка. До скоро не е съществувал абстрактен художник в Африка или в Китай, не е имало и концептуален художник там. А днес всички се мъчат да вкарат азиатския континент и Африка в общия културен разговор. Ние сме свикнали с европейската гледна точка за изкуството - ренесанс, готика, кубизъм и т.н. Всичко е систематизирано, но това не дава отговори на останалата част от света. В Китай изкуството е на съвсем различен принцип, предполагам - в Африка на друг, а при изкуството на индианците - трети. Уж всевалиден канон, който сме учили по история на изкуството, а не работи, а и в бъдеще няма да проработи, защото не е универсален.
- А вие какви илюзии сте загубил и на какви, според вас, продължават да робуват художниците тук, а и отвъд Океана?
- Поради липса на пазарен механизъм всеки има правото да твърди, че всичко, което е произвел, е гениално, изключително, неповторимо... И това е може би най-голямата илюзия, защото няма коректив. От друга страна, и критиците, които пишат за изкуство, и те имат това чувство за изключителност и непогрешимост. Понеже те са тези, които дават оценки. Отново заради липсата на същия механизъм. Реалната среда, обаче, е да разбереш, че нещата се променят непрекъснато и да си дадеш сметка къде се намираш. А в Америка ние имаме други илюзии - това, което правим, айде да не променя света, но си въобразяваме, че е необходимост; и че хората се нуждаят от изкуство. Всъщност някои се нуждаят, но предполагам, голяма част от тях изобщо нямат нужда от него.
- В тази връзка трябва ли да бъде социално ангажиран един автор с работата си?
- Мисля, че авторът, за да бъде конвертируем, харесван, предлаган, излаган, трябва да е част от някаква социална структура. Митът за художника, който работи за себе си, т.е. изкуство за изкуството, е доста стар, от XIX век и такива артисти, които живеят в планини и острови, са твърде малко в съвременното изкуство. По принцип те не са достатъчно определящи.
Да, художникът трябва да има социална значимост, да бъде колекциониран, да участва в актуалния диалог за съвременната икономика.
- Как може художникът да бъде социално ангажиран, при положение, че цените на работите му предполагат да бъде колекциониран от елит, който определя кое е конвертируемо и кое не и формира йерархия сред художниците? Какъв социален ангажимент да има артистът, щом това, което прави, го определят хора без социални потребности и с категорична финансова свобода?
- Вчера ходих в Боянската църква. Стоях пред стенописа с ктиторите Десислава и Калоян. По вашите думи вероятно това са „мутрите” на миналото, новобогаташите, платили на Боянския майстор да ги нарисува. Така е, откакто свят светува. И Медичите са криминална фамилия може би? Това е едната страна от историята на изкуството, така че няма нищо ново и необичайно. Аз как участвам? Купувам рамки, направени от дърводелец, платно, което е изтъкано, наемам ателие, фотографи и т.н. - аз съм част от същата икономика... И накрая се включват т.нар. „малки хора” и аз им давам бизнес по някакъв начин. Никой никъде нищо не определя, всичко е оставено на естествения подбор. Само в посттоталитарните държави все още има хора, които мислят, че изкуството трябва да бъде направлявано, и критикът трябва да показва кое е добро, кое е лошо, без художникът да има право да зададе въпрос „А ти откъде ги знаеш тия неща и на тебе кой ти плаща...?”.
- Нашият разговор винаги стига до анализ на тукашната обстановка, на това какво се е случило, каква е била червено-буржоазната среда в България, пост-социалистическото общество, вегетирането на някакви дружества и институции от онова време. А днес? Това, което правихте тогава, беше реакция, реакционно изкуство. Има ли нещо, което сега да ви провокира по онзи начин, или отвъд Океана единственото важно е пазарът?
- Да, за изкуството в Америка, общо взето, най-важен е пазарът и работата на художника е като работата на всеки друг човек. Художникът заслужава да си получи парите в края на месеца или в края на седмицата и това чувство на получовек, полубог, помазан от съдбата не би трябвало да го има...
- Месиански синдром, а?
- Да, да, това е наистина смешно в XXI век и хората се подиграват с тези претенциозни приказки. За жалост, тук, в България, все още минават номерата с „екстрасенсите”.
- Конвертируеми са, да, така е, защото тук обстановката е в преход, да го наречем постоянен. Това е някаква екзотика на прехода, задължителна при това.
- Мисля, че тия приказки идват от комерсиално настроените артисти, те просто искат пари и за двадесет лева ще те бутнат под автобуса. Те, съответно, са мързеливи и затова придават адски голяма стойност на няколкото свои произведения на година, като говорят за това колко е мистериозно всичко, за някакви енергии и т.н. Това не е честно поведение, то не може да мине в западното общество, само в преходни такива.
- Постоянно говорите колко е важен свободният пазар, но в първите години след 1989 също както и сега нямаше пазар. Тогава с помощта на фондации бяха прокарвани новите тенденции в съвременното изкуство и се налагаха нови автори. Те моделираха вкуса. Какво мислите за този период, защото това, което се случваше, бе извън пазарния механизъм - изкуството не се продаваше и купуваше и не се влияеше от пазара?
- Мисля, че само Център за изкуство „Сорос” подпомагаше съвременното изкуство. Е, вярно, имаше други едни хиляди фондации, които перяха пари чрез старите майстори. Не виждам нищо ново - всеки си има собствени виждания за изкуството. Аз съм много благодарен, че имаше период, през който „Сорос” организираше общи изложби във Варна, София, мисля, че и в Пловдив също с цел да се популяризира съвременното изкуство, което правехме.
- Вие днес прерисувате образи от банкноти, ако мога така да се изразя, даже има и такъв филм на Георги Тенев „Хубен рисува пари”. Какво ви накара да изберете това?
- Рисувам най-често образи, които идват от банкноти или монети - изображения, каквито някой там е решил да сложи. Правя това, което виждам - при мен няма този вид егоизъм, който имат художниците модернисти да изразяват само себе си. Аз не изразявам себе си - това е много важно да се разбере! - аз не изразявам, не измислям нищо. Изображението върху банкнота е вече избрано да бъде поставено там от някаква комисия или човек, а аз обратно, взимайки го, го връщам в художествен образ.
- Това достатъчно ли ви е?
- Достатъчно е, ето примерно Мадарския конник. Оригиналът е релеф край Шумен, сложили са го на банкнота може би с цел да обединят българите, защото това е универсален символ. Това, което обаче аз правя, гледайки тази банкнота, е просто да го върна обратно в художествен първообраз. Тоест екзорсизъм, оживяване на оригинала, това е, което правя – екзорсизъм.
- Това ограничение не го ли чувствате като рамка? Какво, да не би безкрайната творческа свобода да е започнала да ви плаши?
- Времето на свободното изразяване, което всъщност не е съвсем истински свободно, ако погледнем в детайли, свърши. Ето, например, Пикасо, един гениален художник, който е изразявал себе си. Но това е било преди 50 години, в момента това е демоде. Днес никой няма да те остави да изразяваш себе си, освен ако нямаш достатъчно връзки. Повечето съвременни художници работят върху нещо вече създадено - това е важно да се разбере. И тоя егоизъм на художника, който работи сам в ателието си и изразява само себе си, не е съвременна практика, това искам да кажа. Ти трябва да си част от света, в който живееш, да създаваш неща, с които светът може да се съгласи, неща, които вече съществуват. Попарта е също такъв...
- Не е ли много конформистко това?
- Не, за мен е много по-конформистко да говориш, че изразяваш себе си, защото това е бягство от отговорност.
Всичко, което искам да кажа, е, че аз имам в крайна сметка отговорност пред публиката и пред моите колекционери, който купуват работите ми и съм длъжен да правя по-добри произведения, доколкото мога, и да съм максимално сериозен към професията.
*Интервюто е излъчено със съкращения по БНР „Христо Ботев” на 12 май 2012г.
Както е и публикувана версия във в. Култура - Брой 27 (2689), 13 юли 2012
http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/19979
Няма коментари:
Публикуване на коментар