СВОБОДАТА Е ИЗБОР НА ЗАВИСИМОСТТА ПОД КОЯТО ДА СЕ ПОСТАВИШ

разговор със Светлана Куюмджиева

На 29 януари 20013 г в галерия „CREDO BONUM „ бе представена изложбата на Георги Ямалиев „Цензурирано” с куратор Светлана Куюмджиева. Проектът коментира проблемите за йерархичната зависимост в света на съвременното изкуство и предпоставките за създаване на цензура от определени институции, властови структори и професионални авторитети. Самия проект е реакция от личен афект срещу опит за цензура от страна на Мароканска държавна институция. Изложбата задава повече въпроси, отколкото отговори, и това не пропуск или отърсване от отговорност от страна на автора, това е позиция, която се нуждае от обратна връзка, обратна връзка залегнала органично и в самите произведения, с възможността за интерактивна намеса от страна на посетителите на събитието.

Възможно ли е един артист да бъде напълно независим? Кой и защо има право да налага цензура? Има ли ясни критерии за оценка на художествените достойнства? Трябва ли да правим компромис с изкуството си за да печелим от него? Нужно ли е да се харесаме на всички - това са само част от въпросите, на който би трябвало да си отговорят не само артистите, но и всички хора.

Проектът е осъществен с подкрепата на наградата „Гауденц Б. Руф”.

- Как се спряхте, как решихте да представите произведенията на Георги Ямалиев?

Всъщност Ямалиев дойде с предложение да покаже този проект тук. Заедно го обсъдихме, той изглеждаше малко по-различно в началото, в последствие авторът го доразви. Мен специално, като куратор, ме привлече темата, защото я намирам за доста актуална, важна и проблематична. Харесва ми, че той се е заел толкова открито да я коментира и затова реших да го подкрепим като институция. Фондация Кредо Бонум има интерес към подобна социална тематика поначало и това се вписва в политиката, която галерията развива през последните две години.

- Изложбата се казва „Цензурирано”, да поговорим, обаче, за автоцензурата! Какви са рефлексите днес, преди 89-а имаше един цензур, една линия. Можем ли да направим някаква връзка, не е ли ставащото продължение на този именно рефлекс на автоцензуриране, но трансформиран в новите условия, при новата конюнктура. Какъв е процесът днес, имайки толкова отправни точки към които художниците могат да се адаптират, да търсят одобрение, а и облаги?

Автоцензурата е най-разпространената и масова форма на цензура, ако мога така да я нарека, особено в нашата среда, в тази действителност. Много е трудно да се каже, че преди 89-та е имало само една линия, с която художникът да се съобрази. По времето на социализма източникът на облагите е централизиран, това е държавата през нейните инструменти и институции, с които се намесва в културния живот. Но пак линиите, по които художникът се е нагласял, са доста нюансирани, променят се в различните етапи, не е толкова черно-бяла ситуацията. За сметка на това стимулите за художника тогава са съвсем конкретни и именно заради тях се е развил този много траен рефлекс в цялото българско културно съзнание, благодарение на който, или заради който, към днешна дата, художниците продължават да са склонни да се подават на конюнктурните посоки, линии, възможности. Стимулът обаче вече не е толкова конкретен. Дали това ще е възможност да се покажат някъде в определено пространство, или да продадат изкуството си - мотивите са различни.

Въпреки че тук няма активно действащ пазар на изкуството,

няма и много ясни критерии, които могат да бъдат назовани.

-Спрямо какво тогава, след като няма пазар?

Понякога са доста ирационални мотивите, с които художникът се автоцензурира. Правило ми е впечатление, че го правят дори, за да получат одобрение в собствената си общност.

Или се самоцензурират, опитваики се предугадят проблемите, който могат да си създадат с властовите структури. Сами се регулират, за да се нагласят според очаквания, които в някои случаи са само плод на тяхното съзнание. А и за разлика от периода на социализма в България сега нито животът им зависи от това, нито професионалното им съществуване, защото днес изборът и възможностите са много повече. И въпреки това много автори го правят, страдайки от респекта си към съчинени официози и самопровъзгласили се авторитети.

-Продължава да работи явно този рефлекс. Политически коректното, обаче, към него как реагират? Това не е ли новата конюнктура, която наблюдаваме да работи в областта на медиите безпощадно; а е как е в сферата на съвременното изкуство?

Мисля, че много от българските художници не разбират съвсем ясно смисъла на това да бъдат политически коректни, това определение подлежи на най-разнообразни и неочаквани тълкувания. Политическата коректност навлезе сравнително скоро като понятие или по-скоро като готови конструкции в нашата действителност и много хора не успяват съвсем ясно да отсеят какво тя означава, как рефлектира върху човешкото поведение, не само в изкуството, а в елементарните ежедневни ситуации. Така че не мога много убедително да я видя в темата за цензурата в изкуството тук и сега. Тя е по-адекватна на политическия и медиен език.

-А дали въобще е добра идея подмяната на езика с евфемизми, превръщането на личните и интимни предпочитания, а и отношения, в социална проблематика, в практиките на политическата коректност? А, и превръщането им в ангажимент на репресивните институции, също?

Не мога да избирам така проявите на политическа коректност. Според мен всичко зависи от конкретния повод и ситуация. При всички случи изкуството има потенциала да обръща смисъла на тези прояви, превръщайки ги в много силна критическа реакция. Тоест на територията на изкуството политическата коректност може да бъде не инструмент за цензура, а средство за социална и политическа критика.

- Излиза, че ще разчитаме на новите правила да очертават в областта на изкуството параметрите на социалната и политическа критика, и да конструират реакционни нагласи и поведение. Дано, обаче, днес системата да бъде по благосклонна към тези, който не се вместват в тези нови рамки. Да обърнем поглед към произведенията на българските автори, ако те кореспондират, по някакъв начин със средата и действителността тук трудно ли ще бъдат разчетени в западния арт пазар? Това, което за нас е четливо, дали ще бъде конвертируемо навън. И тези съображения могат ли да се превърнат в механизъм, който поражда цензура или автоцензура?

Тази тема е 20 годишна, а може и повече. Доста е стара...

- Съжалявам, че не съм актуален...

Не, не, все още е актуална, а и е все още болезнена, бих казала дори. Няма рецепта, не мога да кажа кое е конвертируемо и кое не, при всички случаи, обаче, когато произведенията имат някаква комуникация със средата тук те имат по пълноценна стойност, поне по мое мнение. Не само за публиката тук, която ги разбира по добре, но изобщо. В страхотно глобализирания ни свят, информацията и интерпретацията на всяка локалност и конкретна идентичност, са винаги ужасно ценни. Не много художници разбират това и мислят, че ако универсализират езика си и говорят буквално и преносно само на английски, ако тотално се разграничат от местните особености и това, което ги е създало, ще бъдат по-четливи и преводими – нещо което на мен ми се струва доста примитивно и което вече обезличи немалко художници. Нека посочим, обаче, и другата крайност - артисти, който превръщат тези особености в сувенирна стока подобно на мускалчетата на бай Ганьо. Работата със знаците на идентичността е много важна, за предпочитане е такъв подход, но там, където той е използван достатъчно интелигентно.

- Как се съотнася това, което казахте за артистите, „които говорят само на английски“ с надписите на произведенията на Ямалиев, който също не са на български?

Това беше един от въпросите, който обсъждахме с автора в процеса на работа. Бях му предложила да ги смени на български, за да бъдат по ясни за средата, защото ми е направило впечатление, че публиката тук реагира дори агресивно на изкуство, което изнася посланията си на английски. Пример е известната произведение на Младен Стилинович „Художник, който не говори английски не е художник“, която не случайно е станала емблема на този синдром, от ранните години на отваряне на т.нар. Източен блок,защото говоренето и изписването на артистичното послание на английски е зов, който идва от някаква периферия, насочен към по-голямата сцена. Говоренето и изписването на артистичното послание на английски тук не се приема просто като избор на художника, а се свързва с комплекса на периферията. Един вид зов - „чуйте ме“, „вижте ме“, аз имам послание, аз мога да го кажа на вашия език. В случая Ямалиев реши, че иска неговите послания да останат на английски. До голяма степен аз намирам някакво концептуално основание в този случай, защото той използва визуалния език на рекламата, на билбордовете, на уличната култура, който ни заобикаля постоянно в ежедневието ни, и който ни говори също предимно на английски. Затова и не настоявах да се преведат на български, защото така по-лесно се появяват и разбират връзките с методите и инструментите на рекламата. А посланията са точно в тази посока, те са кратки, пропагандни, като слоган. Затова е добре да се съчетае и естетическото им въздействие, а и съдържанието им, за да бъдат в синхрон.

- Вие в качеството си на галерист, а и на куратор, улавяла ли сте се в цензура, а и в автоцензура?

Улавяла съм се, да. Участвала съм дори, макар и против волята си в цензура. И се е налагало многократно да се автоцензурирам, както и в момента, защото не мога да изброя конкретно случаите.

- Галериите и изложбените пространства днес имат собствена политика, какви са линиите, посоките по които се налага да се настройват авторите?

Не бих казала, че галериите в България на този етап са така профилирани, че да се отсее кой с каква политика е. Вярно е, че една част от пространствата целенасочено се опитват да продават, тук или в чужбина. Сред некомерсиалните пространства обаче много рядко може да се определи някакъв по конкретен профил и линия, с която авторите да се съобразят.

- Споменахте, че липсва пазар, тогава тази посока на цензура отпада, така ли?

Липсва пазар, но това не означава, че няма тук-таме сделки, откупки, търгове, организирани често по най-безумния начин. Това е налице. Ние имаме така да се каже „алъш-вериш”. Но това определение „пазар на изкуството“ не бих искала в никакъв случай да го употребявам за ситуацията тук в момента. И е много трудно да се постави оценка, независимо дали става дума за съвременен автор или за класическо произведение, именно поради липсата на такъв регламентиран пазар. А иначе за посока бих определила една основна посока, тенденция и линия и това е консерватизмът на сцената, който е все още твърде активен фактор. Много автори в някакъв момент са просто принудени да се съобразят. Това е една тенденция, която оказва влияние пряко върху тях, и върху рефлекса им към автоцензура. Макар че мои колеги от по-старото поколение, които искрено страдат от спорадичните си контакти със съвременното изкуство, биха ме оборили с аргумента, че в момента на институционално ниво се толерират по-скоро съвременните форми. Има такава параноя. Но не е така. Само погледнете изложбената програма на галериите в София и ще видите, че преобладаващи са консерватизмът и тежката ретроградност. Разбира се тук вече трябва да се дефинира, кое е консервативно по моите субективни критерии…

-Какви са другите стимули и средства, даващи основание на автора, въпреки че няма активен регламентиран пазар за изкуство да се автоцензурира?

Основен стимул е шанс, възможност, финансиране да реализира работата си. И втори много важен стимул и фактор за автоцензура е възможността да покаже тази работа пред публика. А ако тази възможност е някъде извън границите на страната вече факторът е още по-силен и автоцензурата работи още по-мощно. Всяка възможност, която се отваря пред автора да се покаже някъде, особено във чужбина е вече някаква вратичка за автоцензурата. 

 

- Излиза, че му е трудно на автора днес, било заради натиск от държавни институции, дали заради пазарни интереси или в опит да изгражда авторитет и кариера, да се опита да се еманципира?

За еманципация на художници в България в момента е много трудно да се говори. Условията, вероятно, не предразполагат към това.

-Да, а и един от въпросите, който си е задал Ямалиев в едно произведенията си е именно дали може да бъде независим един художник, като същевременно на самото откриване той благодари на ред институции и организации за помощта по реализиране на изложбата? Та това само един риторичен въпрос от изложбата ли ще остане?

Преди да зададем въпроса: „може ли да бъде независим художникът?“, може би трябва да зададем въпроса: „може ли да бъде независим един човек?“, защото това се отнася и на най-ежедневно и елементарно ниво за нашия живот. Независимостта е само фикция. Аз изпадам в умиление пред този въпрос, защото се радвам на такъв тип идеалистично мислене, което може да провокира появата на подобен риторичен въпрос.

- Излиза, че свободата е избор от какво да бъдеш зависим?

Да, да, избор на зависимостта, под която ще се поставиш. Ако имаш възможност да избереш съответно цената, която ще платиш, това вече е напредък, крачка към свободата.

Интервюто е публикувано с незначителни съкращения  във в. Култура - Брой 10 (2716), 15 март 2013 http://www.kultura.bg/

ЕСТЕТИКАТА КАТО КОНЦЕПТУАЛЕН ЗАВЪРШЕК НА МИСЪЛТА

(Правя произведения, а не продукти)

Тук-там все още по софийските улици личат надписи със спрей: „Косьо, Хубен, Тушев". Ако сте от „онова“ поколение, може би сте посетили през 90-те някоя от концептуалните изложби в митичната навремето галерия XXL. Косьо Минчев, един от основателите на това изложбено пространство и част от Група XXL, повече от десет години живее и работи в Ню Йорк.

В средата на 90-те, Минчев, като част от кръга ХХL, декларира подкрепата си за т. нар. Манифест. Това е една категорична заявка и директива, обобщена в текст от Свилен Стефанов, насочена към ретроградния еснафски образ на художника и неговите остатъчни посттоталитарни рефлекси на примиренчество, на шаблонен традиционализъм, на битово разложение и угодничество пред новите силни на деня. Текстът е остра социална дисекция, неизбледняла с времето и за жалост даваща много материал за размисъл години след като кръгът е анализирал обществено-културната обстановка в България.

Днес Галерия ХХL вече не съществува, а кръгът около Манифеста рядко отбелязва, и то предимно юбилейно, съществуването си с нови изложби.

Тук, в позицията си на артист отвъд океана, Косьо Минчев обобщава наблюденията си върху световната арт сцена, пазара на изкуство и собственото си развитие между концептуализма и традиционните форми, като повод за разговора е и последното му представяне в една от престижните галерии в Голямата ябълка - STUH GALLERY. 

Разговор с Косьо Минчев

- Ти беше част от съвременното концептуално изкуство в България през 90-те години. Какво се промени за теб оттогава? Като че ли това, което правиш сега, не отговаря на стандартите за концептуално...

- Когато напуснеш един културен регион, като България, и отидеш в друг, като Ню Йорк, където живея повече от 15 години, и видиш, че си преминал от концептуализъм през неоконцептуализъм и постконцептуализъм, си даваш сметка, че единствената цел е да си изясниш къде е истината с голямо „И“.

- А промяната на средата?

- Средата определя всичко това, което реших да правя и в което вярвам. В началото ми трябваше много време, за да си изясня историята с концептуализма и да проследя как Дюшан и наченките на концептуализъм при Дада са преминали от Франция в този културен район Америка. Всичко е транслирано по много грешен начин, подобно на Пазолини в киното. Неговата критична антиестетика, като антипод в политическата система на Италия, е пренесена в Америка като някакъв буржоазен ъндърграунд. Което е толкова повърхностно и няма нищо общо с италианската социална действителност, колкото преводът на авангарда от Франция. Трябва много внимателно да се следи как се транслират проблемите между континентите, разликите в прехвърлянето на стойностите и идеологемите в различните райони по света.

- В друга среда и в друг контекст съвсем друг прочит може да се даде на една работа...

- Да, но средата се обуславя от хората. Винаги съм се чудил защо тукашната среда трябва да е толкова по-различна - толкова безизходна и без въображение.

- Намираш средата, в която живееш, за среда без въображение?

- Без въображение, да! (Смее се.) Разбира се, това не се отнася за всичко, но такава е тенденцията. Например, в съвременното изкуство – механизмът на попкултурата за мен е най-антихуманната, с тотална липса на въображение, проява на творческа мисъл.

- Често коментираш, че изкуството трябва да минава през сърцето, да не остава в сферата на играта на думи, подмяната на значенията, смяната на контекста, интелектуалните игри и спонтанните хрумки. Това отговор на всеобщата рационализация, за която стана дума, ли е?

- Стремежът на човешката мисъл да поставя всичко в норми, схеми и чекмеджета е за да се плаща при всяко едно бъркане там. Схематизирането и хитроумните игрички на значения, на мисловен порядък и хаос нямат връзка с естетиката на Питър Брьогел стария или на Леонардо да Винчи...

Отдавна не мога да ходя по улиците и да измислям по десет идеи и инсталации, които да правя, защото вече не вярвам в това. Хората се движат по инерция в някакъв тип нео- или постконцептуализъм, който няма да доведе до нищо стойностно. Това трябва да се спре, но тъжното е, че явно ще отнеме доста време. 

- Хронологично при теб как се случи? Коя работа беше последната от т. нар. ти период на концептуален художник?

- Официално беше тази с Хитлер. Скоро дъщеря ми ме попита: „ама ти как реши да му отхапеш мустака?“. И аз пак почнах да й обяснявам, че по това време Буш беше на власт и постоянно огласяше по медиите, че Осама Бин Ладен е единственото зло и че то трябва да бъде унищожено. Тогава потърсих аналогичен образ на това т.нар. зло в историята и пред мен изплува образът на Хитлер. Там имаше един много важен мустак, който реших да елиминирам, оставяйки моите отпечатъци от зъби върху скулптурата, завършена в неокласицистичен стил. Дълго мислех дали изобщо да я реализирам, чувствайки, че това ще бъде последният ми концептуален жест в тази естетика. Отне ми доста време и усилия, докато я направя, но когато я показах, това беше преди повече от 10 години, тя предизвика много спонтанна и честна реакция. Вероятно защото не е заявена в конкретна концептуална посока и е доста минималистична като форма и концептуално поведение на мисълта. След това установих, че повече такива работи не само не мога, но и нямам желание да правя. 

- А не се ли притесняваш, че можеш да развиеш формализъм?

- Постоянно! Толкова много, че чак съм престанал да го правя. Сещам се за Рембранд, които казва: За мен няма значение какво правя. Мога да рисувам мелница, ръце или портрет, важното е да хвана душата на всички тези обекти. Ако има формализъм в творчеството на Рембранд, Брьогел или Едуар Мане, то приемам това клише.

- След определена възраст човек има ли нужда да става част от нещо? Този рефлекс на афилиация има ли времеви лимит? И от какво зависи?

- Свързано е, може би, с оцеляването в генетическия или в духовния смисъл на думата. Човек иска да направи нещо в живота си, доказвайки се пред обществото и приятелите си, чието одобрение се е старал да получи. Някакво желание за приобщаване - да си разбран в това, което си искал да направиш, или пък да оставиш нещо, което хората очакват от теб.

- Като процес това не е ли свързано със загуба на идентичност, та дори и на национална идентичност? И от какво е провокирано, икономически обосновано ли е?

- Да, свързано е, и то най-вече със загубата на национална идентичност. И е комплексно, както от икономическо естество, така и в резултат на чисто човешките натрупванията на опита. Ако си се изграждал повече от три десетилетия като личност и си формирал позиция, претърпявала най-различни трансформации, е съвсем нормално след това да не се променяш чак толкова много.

- При теб как беше?

- Точно по този начин - между 20-ата и 30-ата ми година, когато беше периодът на XXL, основното, което нас и мен, като изявен концептуалист, ме вълнуваше, бяха световните тенденции и как те ще се трансформират адекватно в нашата културна реалност. И това, което правехме, беше най-адекватното поведение за времето си. Но след като човек напусне българската и попадне в нюйоркската действителност, естествено е да приеме съвсем друга идентичност. Не е загуба или някаква безвъзвратна промяна, просто трансформация. Еуфорията, настъпила през 90-те в политическия и културния живот в България, по някакъв начин страшно ми напомня на ситуацията днес. Тогава нямахме избор, пътищата бяха два – или да останем в академичната закостенялост, или да се насочим към западните влияния и тенденции. Сега, като се замисля, виждам, че не е било толкова лошо. Тогава нямаше Нeо Раух, но имаше Герхард Рихтер и Базелиц. И тази противоречива световна дилема за това кой колко струва на пазара е проблем, който не разрушава значимостта на тяхното дело. Напротив - легитимира ги като авторитети. 

- В каква среда попадна в Ню Йорк?

- Културната среда беше благоприятна за развитието на късен постконцептуализъм. В това време имаше няколко автори, които ръководеха, а и сега продължават да влияят на световните тенденции, на т.нар. „мейнстрийм“. От една страна, псевдоинтелектуалното изкуство на Брус Науман, Джери Холцер, Марина Абрамович, както и един съвсем популистки сив арт, продължение на Анди Уорхол, в лицето на тогавашните поп артисти. По време на управлението на Клинтън се отделяха доста средства от частния сектор - от колекционери. Това продължава и днес, но не изкристализира в нови тенденции, които да се противопоставят на тоталния комерс на Джеф Кунс или Деймиън Хърст, а напротив. Малко хора всъщност си дават сметка, че монополите, едрият капитал, колкото и да контролират пазара на изкуство, в същото време проявяват нихилизъм и незаинтересованост по отношение на това какво художникът ще достави на обществото. Котират се огромна група „професионалисти“, завършили в Колумбия или Харвард, хора, отговорни именно за грешното транслиране на европейските наслоения, като Дюшан, късния Йозеф Бойс или австрийския авангард на Херман Нич. Нич, на когото, между другото, американски аналог би трябвало да бъде Пол Макарти, който, заедно с Майк Кели, е единствената алтернатива на поп арт кич културата. Просто за корпоративния бизнес няма никакво значение къде ще се инвестират парите. Определяща е възвращаемостта, а не арт продуктът. Ако се случва нещо стойностно, то е плод само на няколко артисти, които успяват да въздействат по някакъв начин върху капитала.

- Бизнесът вече манипулира търсенето и предлагането. В основата на икономическия модел отдавна не стоят потребностите - днес те се формират методично. Тук обаче не става дума за дъвки или прах за пране, а за изкуство. Реално капиталът влияе на социокултурния формат, манипулирайки артефактите. В резултат, вероятно се променя и моделът на поведение на хората. Как смяташ, така не се ли форматира общественото съзнание на цели поколения занапред?

- Да, така е. И в резултат имаме диференциация между арт продукта като краен резултат на масовата култура в Америка и стойностите, в които аз вярвам. След периода на 90-те има много силно раздвижване на пластовете и това е интересен процес. Идват млади и опитни галеристи със сериозни финанси, които могат да развият пазара и тенденциите в съвсем друга посока. Вероятно няма да е съвсем полюсна, естествено ще е доста постмодерна, но ще бъде различна, което, все пак, е някаква надежда. 

- Това, което правиш, от една страна е много реакционно като заявка срещу властващите арт тенденции, а, от друга, май е доста традиционно.

- Ще цитирам един приятел: „ако искаш днес да правиш авангард, трябва да си традиционалист, да си консервативен“. Разбира се, аз не следвам тази логика. Това, което правя, както вече споменах, е плод на дълги търсения. Вярвам в производството и създавам произведения, а не продукти. От една страна, е реакционно, но, от друга, е просто дисекция на историята по хоризонтала – търсене къде нещо се е скъсало и изчезнало, за да се опитам да го възстановя. Искам в процеса на изграждане на произведението да постигна някаква форма на концептуална преценка. Т.е. естетиката да има концептуален завършек като мисъл и вярвам, че това може да бъде постигнато единствено чрез работа. Не мога вече да измислям уникални концепции и да ги оставям на ниво идеи, описвайки ги само в текст. Не мога, например, да купя едно шише, празно или пълно, и да го представя чрез концепция, разказвайки нещо за него върху лист хартия. 

- За теб винаги формата е била важна. Дори навремето, в България, ти не се задоволяваше да сменяш само контекста на някой привнесен обект и с това да приемеш за завършен процесът на създаване на произведението. Явно си развил този подход?

- Да, до ден днешен не разбирам защо на модерния човек, съвременника на Пикасо и Дюшан, му е било нужно да скъса толкова рязко връзката с предходните векове. Сякаш на нашата цивилизация й трябва те да бъдат тотално сменени или разрушени, да се въртят в хаос; и тази инерция да продължава вечно във всякакви теории, терминологии и философски заключения, базирани на научно-техническия напредък, вместо да се потърси изгубената нишка. От къде идва това желание?

- Да се дистанцира качествено?!

- И сякаш да се приключи тотално с предмодерния човек, с романтизма, ренесанса или древните гърци...

Защо правя скулптури, например? Концептуализмът имаше за цел през идеята и концептуалната обусловеност да скъса с тялото. Връщайки се към него, намирам друг смисъл и твърдо вярвам, че това може да доведе до много по-сериозни резултати, отколкото инерцията, за която говорих. Не трябва да се гледа повърхностно на принципа имаше нещо, но то вече е изчезнало, човешката памет го е отхвърлила, минали са векове и ние нямаме никаква връзка или ако имаме, то тя е носталгична... Радвам се, че все пак има хора, които продължават да вярват в пресъздаването на тялото от автора, твореца... няма значение как ще го наречем, не искам да използвам високопарни думи. Независимо дали ще разградиш формата на отделни кубични или геометрични единици, като Сезан или Пикасо, дали ще използваш подхода на Брус Науман или ще го направиш на мап*, самият факт, че отново има анализ на човешкото тяло, за мен е признак на едно много добро начало.

- А как се приемат работите ти, съпътствани от всички тези разсъждения, които сега ни предлагаш?

- Живея в град, който се казва Ню Йорк. Тук хората са тласнати от идеята за новото. С нея се спекулира толкова много (какво е ново, какво трябва да бъде, как...), че ти се събуждаш с нагласата задължително да изградиш новото на деня. Като какво - като модно, като тенденция...?! То трябвало да бъде преплетено с хитроумна закачка и същевременно да има област, в която е било вече развито като естетика. Измишльотини на нашето време! Има съвсем други принципи, по които новото се създава. За тях обаче е много трудно да се говори.

- Какви бяха реакциите на хората, какво въздействие имаха върху тях по време на последната ти изложба? За мен те изглеждат изключително органично, с една особена тактилност - вероятно дори на пипане са приятни. Лично аз през скулптурите на тези седем агнета направих връзка с детството, с нещо българско, тукашно.

- Да. Те са трансформирани по някакъв начин от моето детство, от твоето или от колективното детство.

- Някакви реминисценции?

- Да, естествени. Но идеята ми по-скоро тръгна от наблюдението, че повечето хора в Ню Йорк са жертвени агнета и те или не го разбират, или няма да се заинтересуват от този ракурс. Целта беше да възбудя желанието им да го осъзнаят. Оттам нататък моят проблем като скулптор е много по-дълбок и надвишава параметрите на семплия концептуализъм. Движа се в една много тънка граница на първоначален идеен концептуализъм, след което той трябва да бъде екзекутиран, а самите скулптури - завършени по специфичен начин. И понеже работя интуитивно, което изисква повече време, например тези работи съм ги правил около три години, това даде възможност да се развият като фабула, като някаква форма на роман или филм. Така че те си имат свой вътрешен живот - своеобразно огледало на реалността, в която живея тук.

Разбира се, лутал съм се, но не външно, между стиловете и между платформи като естетика, и съм търсил съчетаването на нещо ново. И може би тук трябва да уточня какво е за мен новото - аз не вярвам в новите идеи, защото в една секунда в главите на сто художници може да се породи една и съща идея. И няма как всеки да заяви: „Тази идея е моя!“.

- Да, никой няма право на монопол над идеята... Спомена „жертвени агнета“ за Ню Йорк, а това ми напомни за думите на мой познат, че в хода на създалата се ситуация около протестите в България се чувствал като „жертвен агнец“. Как ще коментираш случващото се у нас напоследък? 

- Страшно ми е трудно да го интерпретирам. Впечатлен съм и същевременно ми е тъжно. Всички хора уж виждат реалността, истината, разпознават и виновниците за цялата тази 23-годишна драма, но... Има една суматоха в народа, който - и от психологическа гледна точка, и от всяка друга, е неуправляем в момента. Същевременно има и желание да се излезе от ситуацията, но как - като се потуши това вълнение или като ескалира?..

Някой беше писал: „имаме един Левски и Ботев, но хората се занимават с фактите около смъртта им и никой не се интересува от тяхната идеология“. Трябва просто да се придържаме към идеите им. Става дума за морал, честност и за някакъв вид поносимост в тази държава. Защото, ако използвам израза „чиста и свята република“, може да прозвучи много крайно и има вероятност да бъда разбран погрешно.

Разговаря Васил Жечев

* мап - графично изображение, с което се „обличат“ триизмерни фигури. При компютърно генериране на човешки тела предварително се подготвят „мап“-ове за завършване на моделирания обект. 

Интервюто е публикувано под друго заглавие във в. "Култура"- Брой 27 (2733), 19 юли 2013г. 

http://www.kultura.bg/bg/article/view/21212

ПРОТИВОРЕЧИ ЛИ ПРОПОРЦИОНАЛНИЯТ ВОТ НА ГРАЖДАНСКАТА ИНИЦИАТИВА?

-->

През изминалата седмица в сградата на Народното събрание се проведе второто публично обсъждане за промяна в изборните правила. То бе инициирано от комисията за взаимодействие с гражданските организации и дружества водена от Мая Манолова от БСП, като други парламентарно представени партии не участваха в проведения дебат. За да не бъда обвинен в правителствена пристрастност ще кажа, че лично аз симпатизирам по-скоро на граждански инициативи, като тези провеждащи се на Орлов мост асамблеи на пряката демокрация. Както и всяка друга форма на обществено обсъждане и поставяне на определен въпрос на вниманието на всички. Тромаво е, бавно е, но има т. нар. образователен ефект - коментират се директно проблемите и се търсят решенията. Явно от там трябва да се тръгне, от живият контакт, от обсъждането лице в лице сред хората на улицата.

Пряката демокрация за мен не е политически трайно, устойчиво, решение и метод, защото губи битката с времето, но може да послужи за да развият рефлекси на активно отношение към гражданските и политически проблеми сред „младите, умните и красивите“ хора. А и може би това е и решението в един начален етап, при тази възникнала политическа криза, и тотална липса на доверие във всички институции. Именно като метод, който да възстанови вярата в колективния интерес и обществения ангажимент. Тази инициатива, обаче, не се представя за активна част от протеста - напротив, момчетата и момичетата от „Пряка демокрация“ споменаха, че организаторите на денснезнамсик'воси им заявили, че техните тези няма да намерят място в "исканията на протестиращите", така че да се простят с очакванията си за симбиоза и медийно отразяване?

Както, между другото, и каузите срещу ниските цени на концесиите за златодобива и разпродаването на БДЖ, потъват и няма шанс да се подемат от конюктурното представителство на протеста. Жалко е, че този грандиозен протест успя да извоюва единствено оставката на Пеевски, и то главно заради липса на стиковане на различните звена организатори(до колкото ги е имало) и отказа да формулират тези и остояват конкретни искания, не само от позицията на улицата, а и активно влизайки в преговори. Като например изготвянето от протестиращите, и то не само в София, на списък на престъпните назначения, на всички нива в държавата, и обнародването му. Както и активно настояване към управляващите тези същите хора да бъдат сменени. Няма гаранция, че исканията щяха да бъдат удволетворен, но поне щеше да се опита. Жалко би било, ако резултата остане с един Пеевски по-малко, главно заради хилядите младежи излезли за първи път на протест, за тях, вероятно, ще се затвърди и общонационалния ни мит, че протестите не променят почти нищо, че от тях няма голям смисъл. Толкова много обществена енергия на вятъра! Толкова малка ефикасност!

Та въпреки симпатията ми към този изключително важен процес на пряка демокрация в действие, ще коментирам официалната законодателна структура в НС и нейната комисия, по обясними причини – нейната легалност. А и до колкото разбрах участниците в тази асамблея са внесли своите предложения в комисията и ни остава да стискаме палци процеса да завърши своя цикъл с реално законотворчество на идеите, които са се оформили буквално на улицата.

Та, комисията в НС се проведе... Казвам проведе, но това беше твърде проблематично по обясними причини. Както знаем протестите за свалянето на правителството на Орешарски продължават над две седмици.

В средите на протестиращите в интернет, във фейсбук, в пълен плурализъм съществуват две иначе противоречащи си идеи. Първо - да се свали правителството, колкото е възможно по-бързо, и, второ, да бъде приет Изборен кодекс, който да оправи всички тези безумия, за който се сещаме и да даде, както настоява обществеността, възможност гражданските организации да имат достъп до лостовете на властта в Парламента. Разбира се, няма как да станат и двете едновременно. А и за самото приемане на изборен кодекс си изисква технологично време, и, каквито и оптимистични срокове да даваме, това не може да стане за седмица.

Забелязал съм, че повечето от нас, включително и политиците, действат най-добре в състояние на натиск, и тогава, и само тогава, приемат закони, които на 100% удовлетворяват т. нар. електорат. Без значение кое е правителството, в спокойно състояние то ще възпроизвежда статуквото и няма да се чувства длъжно да прави нещо различно, което да е в негова вреда. Което и да е то, колкото да идеализирате и фаворитизирате едно или друго.

Защо беше проблематично провеждането на дискусията? Ами, както знаем в последните дни има една сутрешна инициатива „на кафе пред парламента“. Която от сутрешно кафе си прераства в целодневна окупация и до следобедните часове. Желаещите да се включат в това обсъждане бяха освиркани и заплашени със замеряне на домати от една голяма част от протестиращите граждани отвън. Протестиращи срещу протестиращи! Слава Богу, същият ден нямаше сериозни ексцесии, за разлика от полицейското насилие, упражнено дни по-късно върху беззащитния балетист, дръзнал да отправи критика към един разпищолил се политик. Полицията в този ден беше задържала шест каси с домати, приготвени за всички, който се осмелят да влезнат в парламента, без значение дали са депутати или други протестиращи.

Та, за малко да се провали дискусията, и особено огорчени бяха представителите на провинцията, които, може да си представим, как цял ден са пътували от другия край на България, за да изразят мненията и позициите на своите градове, а накрая ... и домати можеше да изядат. Нещата се поуспокоиха в един момент и делегатите на протеста успяха да влязат в парламента.

Относно дискусията се прие, въпросите да се обсъждат по принцип, а не по същество. Овен това дебатът нямаше ясно и категорично изразен полемичен характер, по-скоро беше едно изброяване на предложения от различни групи и представители, като всеки акцентираше малко комично върху своите достойнства, като професионализъм или силна гражданска активност. Разбира се, имаше и известно поляризиране, но то, пак повтарям, поради ограниченото време на изказвания на всеки от присъстващите, не беше толкова конфликтно като дискурс.

Предложенията, освен от трибуната на Народното събрание, бяха адресирани и по електронен път на сайта на Парламента през изминалата седмица, и трябва да признаем, че всички коректно бяха извадени, подредени и разпечатани в единна таблица, в която ясно се вижда, кое предложение, от кого идва. Тази таблица бе раздадена на всички участници.

Както вече споменах вътре бяха представители на протестиращите от различни градове – Бургас, Варна, Добрич, Габрово, Русе, Стара Загора, Видин и много други. Трябва да отбележим, че лидерите на днешните юнски протести в тези градове са същите, които са били активни и през февруари. Там това разграничаване го няма, както е в София, вероятно заради продължаващите и днес категорично заявени социални искания в по-малките населени. Искания провокирани, разбира се, от трайната безработици и икономическа нищета. Тези социални искания по незнайни или знайни причини загубиха своята артикулация в София, обаче. Изкушавам се да изброя всички представители, но знам, че няма да ми стигне мястото тук, да ги опиша с всички сложни и задължително съдържащи корена на думата „протест“ имена. Мисля, че около 120-130 бяха общо присъстващите на това второ заседание. Относно представителността - понеже имаше и обвинения в тази посока, чисто технологично беше поставен срок, в който всеки желаещ представител е можел да изпрати на електронна поща на НС свое предложение за изборен кодекс и да заяви участие.

В самият протест се наблюдават фракции, участници, групи с различни политически нюанси, обединени с едно основно искане за оставка на правителството. Протести с реално, категорично и крещяшо основание. Щом властта за някого е самоцел и е готов на такива компромиси, като назначението на Пеевски, той не я заслужава и трябва, суверенът да си я прибере обратно. Но паралелно с този процес се наблюдава и тенденцията за туширане на всякакво критично мислене, приемаме за константа тезата за днешните сакрални "умни, красивите и мислещите" и новото табу е вече факт! И, другата тактическа митологема - "да не разделяме протеста", за него или добро или нищо и никакъв коментар за опитващите да го организират. Който, както иска да приема нещата, интересувам се от детайли и бекграунд, ако на вас ви е по-лесно, или по-удобно, да идеализирате – моля! Аз искам да знам повече!

Трудно може да се даде оценка на целия процес на обществено недоволство, но прави впечатление една тенденция - налице е един опит за идеологическо противопоставяне, който да постави отново дискурса в алтернативата на това, да изберем по-малкото зло. След февруарския процес на категорично дистанциране от съществуващия 23 годишен политически модел, днес наблюдаваме контраатака на партиите от статуквото, устремени в своя исторически реванш. Един опит, засега успешен, да се поляризира знаково и категорично общественото пространство, като се предизвика и пълна социално-историческа амнезия, от една страна, а от друга да се реанимира и сакрализира една част от политическия спектър, която си позволява, скверното до скоро, припознаване на лидери, и емблематични фигури от миналото, натоварени с негативни конотации, като категорично отказва да се раздели с тях, и превръща единствения им аргумент - антикомунизма в основно достойнство. Политическата принадлежност като етикет, като гарант за качество, като основание за достойнство над средното! Хубаво нещо са емоциите, но все пак нека има и малко критично мислене...

Да се върнем, след моя неуспешен опит да се въздържа от импулса си, да анализирам ситуацията в целостта й, отново в Народното събрание. Освен граждански структури там имаше и извън парламентарни политически партии, като Зелената партия, ПП „Другата България” и др., нещо, което събуди недоволство сред инициативните комитети, фондациите и сдруженията, защото, както и от самото име на комисията, така и в целите на събирането е видно, че е залегнало по-скоро разширяване на чисто гражданското участие, отколкото запазване на позициите на партиите на статуквото и влизане на нови такива.

Разбира се, трябва да отбележим, че и самите граждански структури не са застраховани от това да защитават нечии икономически интереси, особено на донорите си, а и последно време се нагледахме на много такива, достатъчно е да споменем т.н. НПО-та и други граждански субекти, които си позволяват да говорят от името на днешния протест и даже участват в него, като - маркетингови агенции, училища за политици, икономически вестници, представители на едрия капитал, асоциации за изследване на политики, правни, либерални, и др. подобни организации, афиширащи се с идеална цел, въпреки, че често преследват основно икономически интереси.

Трябва да се внимава, до колко представителността в такива сдружения не е въпрос на финансови инжекции към членовете й, и на едно формално легализиране от страна на съда. Излиза, че е много лесно да се титулуваш официално като народен трибун и започнеш да запълваш общественото пространство с мнения уж от името на всички граждани, хората и народа. Малко ме притеснява, да си призная, този процес на партньорство на държавната власт с чуждестранно финансирани НПО-та, и то главно за заради опасенията ми, че се изземат обществени функции от субекти, който нямат реална гражданска поддръжка, а целта им е основно да формират политики, и да влияят на социокултурния формат, манипулирайки дори и артефактите и като резултат променят модела на поведение на хората, и форматират общественото съзнание на цели поколения занапред?

В крайна сметка без значение как ще наречеш една формална структура – дали партия или Инициативен комитет, или сдружение, тя, ако влезе в политиката, чисто функционално ще извършва една и съща дейност. Етикетът, поне на мен, не ми се струва толкова важен.

Относно изнесените предложения, ще отбележа най-отчетливите тенденции, който се чуха от почти всички страни. Това са: задължителното гласуване; активната регистрация на гласоподавателите, както е в Америка, което съгласете се е ефективен метод за борба с т.нар. мъртви души, както и въвеждането на правилото на отседналост за избирателя - едно предложение с най-различни мотиви, от това да няма чужда намеса във вътрешните работи на държавата, до това избирателя да е трайно запознат с националните проблеми.

Коментираха се и: издигането на кандидат депутат да става само от един избирателен район и то в лимитиран мандат – 2-или 3, с цел да се премахне професията депутат; задължително гласуване и право на негативен вот; образователен ценз за активно избирателно право и възрастов за пасивното; премахване на партийните квоти в СИК, РИК, ЦИК, като не стана ясно, с какви точно представители ще бъдат заместени досегашните.

Разбира се и тук видяхме предложения, които са продължение на добилата популярност още от февруари тенденция, а и не само от тогава, за участие на граждани в управлението, каквото и да значи това. Това е нещо желано, но неясно, като митично животно, като една химера, за която всички говорят, но никой не я е виждал. Тази теза започна да оформя образ в предложението за равнопоставеност на инициативните комитети и партиите. Като за целта коментарите бяха, че би трябвало да се премахнат високите такси за получаване право на участие в избори. За участие в изборите за политическите партии да бъдат намалени до 2000 лв., а за инициативни граждански комитети по места да станат 500 лв., като се предвижда таксите се връщат обратно след приключване на изборите. Участниците в дебата пожелаха инициативните комитети да имат един депозит за различни независими кандидати във всички райони, като счетоха и за необходимо и намаляване на необходимите подписи за издигане на независимите кандидати.

Не бе забравена и равнопоставеността в медийното участие за всички кандидати.

Въобще, ако можем да заключим, темата на дискусията беше равнопоставеност. За удовлетворяване на това искане се поставиха няколко варианта на изборна система. Предложенията бяха от изцяло мажоритарна, през пропорционална, до смесена с 50% партийно и 50% гражданско участие или така наречената германска система. Това ще е и темата на следващата дискусия, разбира се, ако има правителство. Обещано бе, тя да бъде представена по-задълбочено от специалисти в тази област.

Любопитно и спиращо вниманието е едно предложение за т. нар. динамична – смесена (пропорционално-мажоритарна) изборна система с изборен праг от 3% и

преференциален вот с нулев праг. Какво означава това - характеризира се с идеята мандатите за народните представители в българският парламент да нямат предварително фиксирано съотношение между мажоритарните кандидати и кандидатите от партийните листи, а да се разпределят между тях съобразно волята на избирателите. Тази система има претенцията да отговаря във всеки един момент на нуждите на обществото относно политическото представителство. Когато партийната система е в криза и губи от доверието на избирателите, те ще имат възможността да изберат повече мажоритарните кандидати, и обратно, при наличие на достатъчно ясна партийна алтернатива, то тя ще може да получи по-голямо представителство в парламента.

Поставено бе друго интересно предложение, което ползва отношенията изградени в пропорционалната система, но според вносителите равнопоставеността на гражданите и партиите при участието им в изборите би могла да се реализира, като се промени и Закона за политическите партии. А именно - изискването за учредителното събрание на нова политическа партия да се сведе до 50 човека, присъстващи, а изискуемата подписка да стане 500 човека. С това гражданските организации по места, биха могли лесно да преминат в статус на партия и спокойно да участват в изборите при пропорционалната избирателна система, без допълнителни усложнения.

Делегатите определиха и за важно въвеждане на пропорционална изборна система с преференциален елемент, което ще даде възможност на гражданите да преподреждат партийната листа, защото, както често се случва, централите на повечето партии поставят т. нар. „парашутисти“ на първите места. А за избирателите е необходимо, да могат да отдадат предпочитание към своя регионален кандидат като променят мястото му приоритетно.

Друго важно условие е, плаващият мандат за депутат от даден избирателен район да се формира от броя на реално гласувалите в района, а не от броя на правоимащите на глас, както и бариерата за влизане в парламента да падне на 2 % с цел по голяма представителност на гласоподавателите. Категорично се възропта срещу идеята да се ограничат държавните субсидии за политическите партии, с аргумента, че това би довело до поставянето им в пряка зависимост от олигархичния капитал.

Имаше и предложения, които нито са от компетенцията на тази комисия, нито могат да влязат в Изборния кодекс, не заради липса на справедливост и основание в аргументацията, а защото влизат в противоречали с Конституцията. Като например възможността за отзовавана на депутати. Такива предложения е важно да бъдат обсъждани, да влязат в общественото съзнание и на управляващите, и на гражданите, за да имаме готовност, един ден да направим необходимите промени във върховния ни закон.

И, разбира се, за да сме в крак с времето, с технологиите, не липсваха предложения за електронно гласуване на гражданите в произволно избрана и удобна за тях избирателна секция, както и по интернет; въвеждане на единна информационна система за отчитане на гласувалите, чрез използване на OCR четци на документите за самоличност във всяка избирателна секция. С разпечатване на бележка, върху която гласувалият да положи собственоръчно подпис, удостоверяващ упражненото право на глас. Няма да го коментирам, защото въпреки огромното ми желание, това да се случи, не знам до колко икономически би било възможно то в цялата му пълнота и всички необходими детайли.

Предстои тази седмица, ако все още не е паднало правителството, в комисията за взаимодействие с гражданските организации отново ще се коментират изборните правила, като основните три теми, върху които ще се дискутира, ще са – подходяща изборна система и представяне на т. нар. немски модел, електронно гласуване, и равнопоставеността между различните субекти, участници в изборите.

За финал ще си позволя да коментирам един плакат, който видях на Орлов мост: „Не са виновни хората, а системата“. Днес все повече живея в разочарованието си, наблюдавайки как преходът и перманентната социо-културно-политическа криза, в която сме поставени 23 години, продължава да деморализира хората и поставя на изпитание чисто човешката им етика. За жалост извън този протест като мантра звучи навсякъде около мен конформистката философия на новото време: „ако си умен, стани част от системата, а не я променяй“. Обогатен с всички тези впечатления, си задавам и въпроса: до колко има значение един изборен закон, след като икономическите интереси, стоящи зад партиите, поставят като лица, като кандидат депутати хора с категорични зависимости – дали от финанси, дали от тщеславие и суета, дали личностни или семейни, важното е те да са податливи на собствените си слабости, на натиск и манипулации?

Та и днес продължавам да се чудя, това всичко до колко може да го промени един нов закон?