СВОБОДАТА Е ИЗБОР НА ЗАВИСИМОСТТА ПОД КОЯТО ДА СЕ ПОСТАВИШ

разговор със Светлана Куюмджиева

На 29 януари 20013 г в галерия „CREDO BONUM „ бе представена изложбата на Георги Ямалиев „Цензурирано” с куратор Светлана Куюмджиева. Проектът коментира проблемите за йерархичната зависимост в света на съвременното изкуство и предпоставките за създаване на цензура от определени институции, властови структори и професионални авторитети. Самия проект е реакция от личен афект срещу опит за цензура от страна на Мароканска държавна институция. Изложбата задава повече въпроси, отколкото отговори, и това не пропуск или отърсване от отговорност от страна на автора, това е позиция, която се нуждае от обратна връзка, обратна връзка залегнала органично и в самите произведения, с възможността за интерактивна намеса от страна на посетителите на събитието.

Възможно ли е един артист да бъде напълно независим? Кой и защо има право да налага цензура? Има ли ясни критерии за оценка на художествените достойнства? Трябва ли да правим компромис с изкуството си за да печелим от него? Нужно ли е да се харесаме на всички - това са само част от въпросите, на който би трябвало да си отговорят не само артистите, но и всички хора.

Проектът е осъществен с подкрепата на наградата „Гауденц Б. Руф”.

- Как се спряхте, как решихте да представите произведенията на Георги Ямалиев?

Всъщност Ямалиев дойде с предложение да покаже този проект тук. Заедно го обсъдихме, той изглеждаше малко по-различно в началото, в последствие авторът го доразви. Мен специално, като куратор, ме привлече темата, защото я намирам за доста актуална, важна и проблематична. Харесва ми, че той се е заел толкова открито да я коментира и затова реших да го подкрепим като институция. Фондация Кредо Бонум има интерес към подобна социална тематика поначало и това се вписва в политиката, която галерията развива през последните две години.

- Изложбата се казва „Цензурирано”, да поговорим, обаче, за автоцензурата! Какви са рефлексите днес, преди 89-а имаше един цензур, една линия. Можем ли да направим някаква връзка, не е ли ставащото продължение на този именно рефлекс на автоцензуриране, но трансформиран в новите условия, при новата конюнктура. Какъв е процесът днес, имайки толкова отправни точки към които художниците могат да се адаптират, да търсят одобрение, а и облаги?

Автоцензурата е най-разпространената и масова форма на цензура, ако мога така да я нарека, особено в нашата среда, в тази действителност. Много е трудно да се каже, че преди 89-та е имало само една линия, с която художникът да се съобрази. По времето на социализма източникът на облагите е централизиран, това е държавата през нейните инструменти и институции, с които се намесва в културния живот. Но пак линиите, по които художникът се е нагласял, са доста нюансирани, променят се в различните етапи, не е толкова черно-бяла ситуацията. За сметка на това стимулите за художника тогава са съвсем конкретни и именно заради тях се е развил този много траен рефлекс в цялото българско културно съзнание, благодарение на който, или заради който, към днешна дата, художниците продължават да са склонни да се подават на конюнктурните посоки, линии, възможности. Стимулът обаче вече не е толкова конкретен. Дали това ще е възможност да се покажат някъде в определено пространство, или да продадат изкуството си - мотивите са различни.

Въпреки че тук няма активно действащ пазар на изкуството,

няма и много ясни критерии, които могат да бъдат назовани.

-Спрямо какво тогава, след като няма пазар?

Понякога са доста ирационални мотивите, с които художникът се автоцензурира. Правило ми е впечатление, че го правят дори, за да получат одобрение в собствената си общност.

Или се самоцензурират, опитваики се предугадят проблемите, който могат да си създадат с властовите структури. Сами се регулират, за да се нагласят според очаквания, които в някои случаи са само плод на тяхното съзнание. А и за разлика от периода на социализма в България сега нито животът им зависи от това, нито професионалното им съществуване, защото днес изборът и възможностите са много повече. И въпреки това много автори го правят, страдайки от респекта си към съчинени официози и самопровъзгласили се авторитети.

-Продължава да работи явно този рефлекс. Политически коректното, обаче, към него как реагират? Това не е ли новата конюнктура, която наблюдаваме да работи в областта на медиите безпощадно; а е как е в сферата на съвременното изкуство?

Мисля, че много от българските художници не разбират съвсем ясно смисъла на това да бъдат политически коректни, това определение подлежи на най-разнообразни и неочаквани тълкувания. Политическата коректност навлезе сравнително скоро като понятие или по-скоро като готови конструкции в нашата действителност и много хора не успяват съвсем ясно да отсеят какво тя означава, как рефлектира върху човешкото поведение, не само в изкуството, а в елементарните ежедневни ситуации. Така че не мога много убедително да я видя в темата за цензурата в изкуството тук и сега. Тя е по-адекватна на политическия и медиен език.

-А дали въобще е добра идея подмяната на езика с евфемизми, превръщането на личните и интимни предпочитания, а и отношения, в социална проблематика, в практиките на политическата коректност? А, и превръщането им в ангажимент на репресивните институции, също?

Не мога да избирам така проявите на политическа коректност. Според мен всичко зависи от конкретния повод и ситуация. При всички случи изкуството има потенциала да обръща смисъла на тези прояви, превръщайки ги в много силна критическа реакция. Тоест на територията на изкуството политическата коректност може да бъде не инструмент за цензура, а средство за социална и политическа критика.

- Излиза, че ще разчитаме на новите правила да очертават в областта на изкуството параметрите на социалната и политическа критика, и да конструират реакционни нагласи и поведение. Дано, обаче, днес системата да бъде по благосклонна към тези, който не се вместват в тези нови рамки. Да обърнем поглед към произведенията на българските автори, ако те кореспондират, по някакъв начин със средата и действителността тук трудно ли ще бъдат разчетени в западния арт пазар? Това, което за нас е четливо, дали ще бъде конвертируемо навън. И тези съображения могат ли да се превърнат в механизъм, който поражда цензура или автоцензура?

Тази тема е 20 годишна, а може и повече. Доста е стара...

- Съжалявам, че не съм актуален...

Не, не, все още е актуална, а и е все още болезнена, бих казала дори. Няма рецепта, не мога да кажа кое е конвертируемо и кое не, при всички случаи, обаче, когато произведенията имат някаква комуникация със средата тук те имат по пълноценна стойност, поне по мое мнение. Не само за публиката тук, която ги разбира по добре, но изобщо. В страхотно глобализирания ни свят, информацията и интерпретацията на всяка локалност и конкретна идентичност, са винаги ужасно ценни. Не много художници разбират това и мислят, че ако универсализират езика си и говорят буквално и преносно само на английски, ако тотално се разграничат от местните особености и това, което ги е създало, ще бъдат по-четливи и преводими – нещо което на мен ми се струва доста примитивно и което вече обезличи немалко художници. Нека посочим, обаче, и другата крайност - артисти, който превръщат тези особености в сувенирна стока подобно на мускалчетата на бай Ганьо. Работата със знаците на идентичността е много важна, за предпочитане е такъв подход, но там, където той е използван достатъчно интелигентно.

- Как се съотнася това, което казахте за артистите, „които говорят само на английски“ с надписите на произведенията на Ямалиев, който също не са на български?

Това беше един от въпросите, който обсъждахме с автора в процеса на работа. Бях му предложила да ги смени на български, за да бъдат по ясни за средата, защото ми е направило впечатление, че публиката тук реагира дори агресивно на изкуство, което изнася посланията си на английски. Пример е известната произведение на Младен Стилинович „Художник, който не говори английски не е художник“, която не случайно е станала емблема на този синдром, от ранните години на отваряне на т.нар. Източен блок,защото говоренето и изписването на артистичното послание на английски е зов, който идва от някаква периферия, насочен към по-голямата сцена. Говоренето и изписването на артистичното послание на английски тук не се приема просто като избор на художника, а се свързва с комплекса на периферията. Един вид зов - „чуйте ме“, „вижте ме“, аз имам послание, аз мога да го кажа на вашия език. В случая Ямалиев реши, че иска неговите послания да останат на английски. До голяма степен аз намирам някакво концептуално основание в този случай, защото той използва визуалния език на рекламата, на билбордовете, на уличната култура, който ни заобикаля постоянно в ежедневието ни, и който ни говори също предимно на английски. Затова и не настоявах да се преведат на български, защото така по-лесно се появяват и разбират връзките с методите и инструментите на рекламата. А посланията са точно в тази посока, те са кратки, пропагандни, като слоган. Затова е добре да се съчетае и естетическото им въздействие, а и съдържанието им, за да бъдат в синхрон.

- Вие в качеството си на галерист, а и на куратор, улавяла ли сте се в цензура, а и в автоцензура?

Улавяла съм се, да. Участвала съм дори, макар и против волята си в цензура. И се е налагало многократно да се автоцензурирам, както и в момента, защото не мога да изброя конкретно случаите.

- Галериите и изложбените пространства днес имат собствена политика, какви са линиите, посоките по които се налага да се настройват авторите?

Не бих казала, че галериите в България на този етап са така профилирани, че да се отсее кой с каква политика е. Вярно е, че една част от пространствата целенасочено се опитват да продават, тук или в чужбина. Сред некомерсиалните пространства обаче много рядко може да се определи някакъв по конкретен профил и линия, с която авторите да се съобразят.

- Споменахте, че липсва пазар, тогава тази посока на цензура отпада, така ли?

Липсва пазар, но това не означава, че няма тук-таме сделки, откупки, търгове, организирани често по най-безумния начин. Това е налице. Ние имаме така да се каже „алъш-вериш”. Но това определение „пазар на изкуството“ не бих искала в никакъв случай да го употребявам за ситуацията тук в момента. И е много трудно да се постави оценка, независимо дали става дума за съвременен автор или за класическо произведение, именно поради липсата на такъв регламентиран пазар. А иначе за посока бих определила една основна посока, тенденция и линия и това е консерватизмът на сцената, който е все още твърде активен фактор. Много автори в някакъв момент са просто принудени да се съобразят. Това е една тенденция, която оказва влияние пряко върху тях, и върху рефлекса им към автоцензура. Макар че мои колеги от по-старото поколение, които искрено страдат от спорадичните си контакти със съвременното изкуство, биха ме оборили с аргумента, че в момента на институционално ниво се толерират по-скоро съвременните форми. Има такава параноя. Но не е така. Само погледнете изложбената програма на галериите в София и ще видите, че преобладаващи са консерватизмът и тежката ретроградност. Разбира се тук вече трябва да се дефинира, кое е консервативно по моите субективни критерии…

-Какви са другите стимули и средства, даващи основание на автора, въпреки че няма активен регламентиран пазар за изкуство да се автоцензурира?

Основен стимул е шанс, възможност, финансиране да реализира работата си. И втори много важен стимул и фактор за автоцензура е възможността да покаже тази работа пред публика. А ако тази възможност е някъде извън границите на страната вече факторът е още по-силен и автоцензурата работи още по-мощно. Всяка възможност, която се отваря пред автора да се покаже някъде, особено във чужбина е вече някаква вратичка за автоцензурата. 

 

- Излиза, че му е трудно на автора днес, било заради натиск от държавни институции, дали заради пазарни интереси или в опит да изгражда авторитет и кариера, да се опита да се еманципира?

За еманципация на художници в България в момента е много трудно да се говори. Условията, вероятно, не предразполагат към това.

-Да, а и един от въпросите, който си е задал Ямалиев в едно произведенията си е именно дали може да бъде независим един художник, като същевременно на самото откриване той благодари на ред институции и организации за помощта по реализиране на изложбата? Та това само един риторичен въпрос от изложбата ли ще остане?

Преди да зададем въпроса: „може ли да бъде независим художникът?“, може би трябва да зададем въпроса: „може ли да бъде независим един човек?“, защото това се отнася и на най-ежедневно и елементарно ниво за нашия живот. Независимостта е само фикция. Аз изпадам в умиление пред този въпрос, защото се радвам на такъв тип идеалистично мислене, което може да провокира появата на подобен риторичен въпрос.

- Излиза, че свободата е избор от какво да бъдеш зависим?

Да, да, избор на зависимостта, под която ще се поставиш. Ако имаш възможност да избереш съответно цената, която ще платиш, това вече е напредък, крачка към свободата.

Интервюто е публикувано с незначителни съкращения  във в. Култура - Брой 10 (2716), 15 март 2013 http://www.kultura.bg/