ЕСТЕТИКАТА КАТО КОНЦЕПТУАЛЕН ЗАВЪРШЕК НА МИСЪЛТА

(Правя произведения, а не продукти)

Тук-там все още по софийските улици личат надписи със спрей: „Косьо, Хубен, Тушев". Ако сте от „онова“ поколение, може би сте посетили през 90-те някоя от концептуалните изложби в митичната навремето галерия XXL. Косьо Минчев, един от основателите на това изложбено пространство и част от Група XXL, повече от десет години живее и работи в Ню Йорк.

В средата на 90-те, Минчев, като част от кръга ХХL, декларира подкрепата си за т. нар. Манифест. Това е една категорична заявка и директива, обобщена в текст от Свилен Стефанов, насочена към ретроградния еснафски образ на художника и неговите остатъчни посттоталитарни рефлекси на примиренчество, на шаблонен традиционализъм, на битово разложение и угодничество пред новите силни на деня. Текстът е остра социална дисекция, неизбледняла с времето и за жалост даваща много материал за размисъл години след като кръгът е анализирал обществено-културната обстановка в България.

Днес Галерия ХХL вече не съществува, а кръгът около Манифеста рядко отбелязва, и то предимно юбилейно, съществуването си с нови изложби.

Тук, в позицията си на артист отвъд океана, Косьо Минчев обобщава наблюденията си върху световната арт сцена, пазара на изкуство и собственото си развитие между концептуализма и традиционните форми, като повод за разговора е и последното му представяне в една от престижните галерии в Голямата ябълка - STUH GALLERY. 

Разговор с Косьо Минчев

- Ти беше част от съвременното концептуално изкуство в България през 90-те години. Какво се промени за теб оттогава? Като че ли това, което правиш сега, не отговаря на стандартите за концептуално...

- Когато напуснеш един културен регион, като България, и отидеш в друг, като Ню Йорк, където живея повече от 15 години, и видиш, че си преминал от концептуализъм през неоконцептуализъм и постконцептуализъм, си даваш сметка, че единствената цел е да си изясниш къде е истината с голямо „И“.

- А промяната на средата?

- Средата определя всичко това, което реших да правя и в което вярвам. В началото ми трябваше много време, за да си изясня историята с концептуализма и да проследя как Дюшан и наченките на концептуализъм при Дада са преминали от Франция в този културен район Америка. Всичко е транслирано по много грешен начин, подобно на Пазолини в киното. Неговата критична антиестетика, като антипод в политическата система на Италия, е пренесена в Америка като някакъв буржоазен ъндърграунд. Което е толкова повърхностно и няма нищо общо с италианската социална действителност, колкото преводът на авангарда от Франция. Трябва много внимателно да се следи как се транслират проблемите между континентите, разликите в прехвърлянето на стойностите и идеологемите в различните райони по света.

- В друга среда и в друг контекст съвсем друг прочит може да се даде на една работа...

- Да, но средата се обуславя от хората. Винаги съм се чудил защо тукашната среда трябва да е толкова по-различна - толкова безизходна и без въображение.

- Намираш средата, в която живееш, за среда без въображение?

- Без въображение, да! (Смее се.) Разбира се, това не се отнася за всичко, но такава е тенденцията. Например, в съвременното изкуство – механизмът на попкултурата за мен е най-антихуманната, с тотална липса на въображение, проява на творческа мисъл.

- Често коментираш, че изкуството трябва да минава през сърцето, да не остава в сферата на играта на думи, подмяната на значенията, смяната на контекста, интелектуалните игри и спонтанните хрумки. Това отговор на всеобщата рационализация, за която стана дума, ли е?

- Стремежът на човешката мисъл да поставя всичко в норми, схеми и чекмеджета е за да се плаща при всяко едно бъркане там. Схематизирането и хитроумните игрички на значения, на мисловен порядък и хаос нямат връзка с естетиката на Питър Брьогел стария или на Леонардо да Винчи...

Отдавна не мога да ходя по улиците и да измислям по десет идеи и инсталации, които да правя, защото вече не вярвам в това. Хората се движат по инерция в някакъв тип нео- или постконцептуализъм, който няма да доведе до нищо стойностно. Това трябва да се спре, но тъжното е, че явно ще отнеме доста време. 

- Хронологично при теб как се случи? Коя работа беше последната от т. нар. ти период на концептуален художник?

- Официално беше тази с Хитлер. Скоро дъщеря ми ме попита: „ама ти как реши да му отхапеш мустака?“. И аз пак почнах да й обяснявам, че по това време Буш беше на власт и постоянно огласяше по медиите, че Осама Бин Ладен е единственото зло и че то трябва да бъде унищожено. Тогава потърсих аналогичен образ на това т.нар. зло в историята и пред мен изплува образът на Хитлер. Там имаше един много важен мустак, който реших да елиминирам, оставяйки моите отпечатъци от зъби върху скулптурата, завършена в неокласицистичен стил. Дълго мислех дали изобщо да я реализирам, чувствайки, че това ще бъде последният ми концептуален жест в тази естетика. Отне ми доста време и усилия, докато я направя, но когато я показах, това беше преди повече от 10 години, тя предизвика много спонтанна и честна реакция. Вероятно защото не е заявена в конкретна концептуална посока и е доста минималистична като форма и концептуално поведение на мисълта. След това установих, че повече такива работи не само не мога, но и нямам желание да правя. 

- А не се ли притесняваш, че можеш да развиеш формализъм?

- Постоянно! Толкова много, че чак съм престанал да го правя. Сещам се за Рембранд, които казва: За мен няма значение какво правя. Мога да рисувам мелница, ръце или портрет, важното е да хвана душата на всички тези обекти. Ако има формализъм в творчеството на Рембранд, Брьогел или Едуар Мане, то приемам това клише.

- След определена възраст човек има ли нужда да става част от нещо? Този рефлекс на афилиация има ли времеви лимит? И от какво зависи?

- Свързано е, може би, с оцеляването в генетическия или в духовния смисъл на думата. Човек иска да направи нещо в живота си, доказвайки се пред обществото и приятелите си, чието одобрение се е старал да получи. Някакво желание за приобщаване - да си разбран в това, което си искал да направиш, или пък да оставиш нещо, което хората очакват от теб.

- Като процес това не е ли свързано със загуба на идентичност, та дори и на национална идентичност? И от какво е провокирано, икономически обосновано ли е?

- Да, свързано е, и то най-вече със загубата на национална идентичност. И е комплексно, както от икономическо естество, така и в резултат на чисто човешките натрупванията на опита. Ако си се изграждал повече от три десетилетия като личност и си формирал позиция, претърпявала най-различни трансформации, е съвсем нормално след това да не се променяш чак толкова много.

- При теб как беше?

- Точно по този начин - между 20-ата и 30-ата ми година, когато беше периодът на XXL, основното, което нас и мен, като изявен концептуалист, ме вълнуваше, бяха световните тенденции и как те ще се трансформират адекватно в нашата културна реалност. И това, което правехме, беше най-адекватното поведение за времето си. Но след като човек напусне българската и попадне в нюйоркската действителност, естествено е да приеме съвсем друга идентичност. Не е загуба или някаква безвъзвратна промяна, просто трансформация. Еуфорията, настъпила през 90-те в политическия и културния живот в България, по някакъв начин страшно ми напомня на ситуацията днес. Тогава нямахме избор, пътищата бяха два – или да останем в академичната закостенялост, или да се насочим към западните влияния и тенденции. Сега, като се замисля, виждам, че не е било толкова лошо. Тогава нямаше Нeо Раух, но имаше Герхард Рихтер и Базелиц. И тази противоречива световна дилема за това кой колко струва на пазара е проблем, който не разрушава значимостта на тяхното дело. Напротив - легитимира ги като авторитети. 

- В каква среда попадна в Ню Йорк?

- Културната среда беше благоприятна за развитието на късен постконцептуализъм. В това време имаше няколко автори, които ръководеха, а и сега продължават да влияят на световните тенденции, на т.нар. „мейнстрийм“. От една страна, псевдоинтелектуалното изкуство на Брус Науман, Джери Холцер, Марина Абрамович, както и един съвсем популистки сив арт, продължение на Анди Уорхол, в лицето на тогавашните поп артисти. По време на управлението на Клинтън се отделяха доста средства от частния сектор - от колекционери. Това продължава и днес, но не изкристализира в нови тенденции, които да се противопоставят на тоталния комерс на Джеф Кунс или Деймиън Хърст, а напротив. Малко хора всъщност си дават сметка, че монополите, едрият капитал, колкото и да контролират пазара на изкуство, в същото време проявяват нихилизъм и незаинтересованост по отношение на това какво художникът ще достави на обществото. Котират се огромна група „професионалисти“, завършили в Колумбия или Харвард, хора, отговорни именно за грешното транслиране на европейските наслоения, като Дюшан, късния Йозеф Бойс или австрийския авангард на Херман Нич. Нич, на когото, между другото, американски аналог би трябвало да бъде Пол Макарти, който, заедно с Майк Кели, е единствената алтернатива на поп арт кич културата. Просто за корпоративния бизнес няма никакво значение къде ще се инвестират парите. Определяща е възвращаемостта, а не арт продуктът. Ако се случва нещо стойностно, то е плод само на няколко артисти, които успяват да въздействат по някакъв начин върху капитала.

- Бизнесът вече манипулира търсенето и предлагането. В основата на икономическия модел отдавна не стоят потребностите - днес те се формират методично. Тук обаче не става дума за дъвки или прах за пране, а за изкуство. Реално капиталът влияе на социокултурния формат, манипулирайки артефактите. В резултат, вероятно се променя и моделът на поведение на хората. Как смяташ, така не се ли форматира общественото съзнание на цели поколения занапред?

- Да, така е. И в резултат имаме диференциация между арт продукта като краен резултат на масовата култура в Америка и стойностите, в които аз вярвам. След периода на 90-те има много силно раздвижване на пластовете и това е интересен процес. Идват млади и опитни галеристи със сериозни финанси, които могат да развият пазара и тенденциите в съвсем друга посока. Вероятно няма да е съвсем полюсна, естествено ще е доста постмодерна, но ще бъде различна, което, все пак, е някаква надежда. 

- Това, което правиш, от една страна е много реакционно като заявка срещу властващите арт тенденции, а, от друга, май е доста традиционно.

- Ще цитирам един приятел: „ако искаш днес да правиш авангард, трябва да си традиционалист, да си консервативен“. Разбира се, аз не следвам тази логика. Това, което правя, както вече споменах, е плод на дълги търсения. Вярвам в производството и създавам произведения, а не продукти. От една страна, е реакционно, но, от друга, е просто дисекция на историята по хоризонтала – търсене къде нещо се е скъсало и изчезнало, за да се опитам да го възстановя. Искам в процеса на изграждане на произведението да постигна някаква форма на концептуална преценка. Т.е. естетиката да има концептуален завършек като мисъл и вярвам, че това може да бъде постигнато единствено чрез работа. Не мога вече да измислям уникални концепции и да ги оставям на ниво идеи, описвайки ги само в текст. Не мога, например, да купя едно шише, празно или пълно, и да го представя чрез концепция, разказвайки нещо за него върху лист хартия. 

- За теб винаги формата е била важна. Дори навремето, в България, ти не се задоволяваше да сменяш само контекста на някой привнесен обект и с това да приемеш за завършен процесът на създаване на произведението. Явно си развил този подход?

- Да, до ден днешен не разбирам защо на модерния човек, съвременника на Пикасо и Дюшан, му е било нужно да скъса толкова рязко връзката с предходните векове. Сякаш на нашата цивилизация й трябва те да бъдат тотално сменени или разрушени, да се въртят в хаос; и тази инерция да продължава вечно във всякакви теории, терминологии и философски заключения, базирани на научно-техническия напредък, вместо да се потърси изгубената нишка. От къде идва това желание?

- Да се дистанцира качествено?!

- И сякаш да се приключи тотално с предмодерния човек, с романтизма, ренесанса или древните гърци...

Защо правя скулптури, например? Концептуализмът имаше за цел през идеята и концептуалната обусловеност да скъса с тялото. Връщайки се към него, намирам друг смисъл и твърдо вярвам, че това може да доведе до много по-сериозни резултати, отколкото инерцията, за която говорих. Не трябва да се гледа повърхностно на принципа имаше нещо, но то вече е изчезнало, човешката памет го е отхвърлила, минали са векове и ние нямаме никаква връзка или ако имаме, то тя е носталгична... Радвам се, че все пак има хора, които продължават да вярват в пресъздаването на тялото от автора, твореца... няма значение как ще го наречем, не искам да използвам високопарни думи. Независимо дали ще разградиш формата на отделни кубични или геометрични единици, като Сезан или Пикасо, дали ще използваш подхода на Брус Науман или ще го направиш на мап*, самият факт, че отново има анализ на човешкото тяло, за мен е признак на едно много добро начало.

- А как се приемат работите ти, съпътствани от всички тези разсъждения, които сега ни предлагаш?

- Живея в град, който се казва Ню Йорк. Тук хората са тласнати от идеята за новото. С нея се спекулира толкова много (какво е ново, какво трябва да бъде, как...), че ти се събуждаш с нагласата задължително да изградиш новото на деня. Като какво - като модно, като тенденция...?! То трябвало да бъде преплетено с хитроумна закачка и същевременно да има област, в която е било вече развито като естетика. Измишльотини на нашето време! Има съвсем други принципи, по които новото се създава. За тях обаче е много трудно да се говори.

- Какви бяха реакциите на хората, какво въздействие имаха върху тях по време на последната ти изложба? За мен те изглеждат изключително органично, с една особена тактилност - вероятно дори на пипане са приятни. Лично аз през скулптурите на тези седем агнета направих връзка с детството, с нещо българско, тукашно.

- Да. Те са трансформирани по някакъв начин от моето детство, от твоето или от колективното детство.

- Някакви реминисценции?

- Да, естествени. Но идеята ми по-скоро тръгна от наблюдението, че повечето хора в Ню Йорк са жертвени агнета и те или не го разбират, или няма да се заинтересуват от този ракурс. Целта беше да възбудя желанието им да го осъзнаят. Оттам нататък моят проблем като скулптор е много по-дълбок и надвишава параметрите на семплия концептуализъм. Движа се в една много тънка граница на първоначален идеен концептуализъм, след което той трябва да бъде екзекутиран, а самите скулптури - завършени по специфичен начин. И понеже работя интуитивно, което изисква повече време, например тези работи съм ги правил около три години, това даде възможност да се развият като фабула, като някаква форма на роман или филм. Така че те си имат свой вътрешен живот - своеобразно огледало на реалността, в която живея тук.

Разбира се, лутал съм се, но не външно, между стиловете и между платформи като естетика, и съм търсил съчетаването на нещо ново. И може би тук трябва да уточня какво е за мен новото - аз не вярвам в новите идеи, защото в една секунда в главите на сто художници може да се породи една и съща идея. И няма как всеки да заяви: „Тази идея е моя!“.

- Да, никой няма право на монопол над идеята... Спомена „жертвени агнета“ за Ню Йорк, а това ми напомни за думите на мой познат, че в хода на създалата се ситуация около протестите в България се чувствал като „жертвен агнец“. Как ще коментираш случващото се у нас напоследък? 

- Страшно ми е трудно да го интерпретирам. Впечатлен съм и същевременно ми е тъжно. Всички хора уж виждат реалността, истината, разпознават и виновниците за цялата тази 23-годишна драма, но... Има една суматоха в народа, който - и от психологическа гледна точка, и от всяка друга, е неуправляем в момента. Същевременно има и желание да се излезе от ситуацията, но как - като се потуши това вълнение или като ескалира?..

Някой беше писал: „имаме един Левски и Ботев, но хората се занимават с фактите около смъртта им и никой не се интересува от тяхната идеология“. Трябва просто да се придържаме към идеите им. Става дума за морал, честност и за някакъв вид поносимост в тази държава. Защото, ако използвам израза „чиста и свята република“, може да прозвучи много крайно и има вероятност да бъда разбран погрешно.

Разговаря Васил Жечев

* мап - графично изображение, с което се „обличат“ триизмерни фигури. При компютърно генериране на човешки тела предварително се подготвят „мап“-ове за завършване на моделирания обект. 

Интервюто е публикувано под друго заглавие във в. "Култура"- Брой 27 (2733), 19 юли 2013г. 

http://www.kultura.bg/bg/article/view/21212