ЖИВКА ЖЕЛЯЗКОВА: „КЪДЕ Е ДЕБАТЪТ ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО?”

Живка Желязкова

Интервю на Васил Жечев с Живка Желязкова, заместник-председател * на Независим учителски синдикат - НУС и председател на Софийската синдикална организация във връзка с предстоящото окончателно приемане на „Закон за училищното и предучилищното образование”, влязъл в пленарна зала за първи път на 7 юни тази година.

  
- Г-жо Желязкова, приетият на първо четене закон отговаря ли на съвременните изисквания на обществото. От какво всъщност е продиктувана тази законодателна промяна?
 

- Това е един съвършено нов закон, но къде в него е приемствеността в традициите и иновативността в съвременните подходи, можем само да гадаем. За сега ние считаме, че такъв баланс не е намерен. Този законопроект си поставя нелеката задача да гарантира прозрачност и предвидимост по отношение на политиките, които се предприемат в системата, или поне така е записано в мотивите му, но в самото си създаване, в генезиса си той се ражда в пълна тъмнина, непрозрачност и обществена нечуваемост. И въпреки огромният си обем, над сто страници, той задава много повече въпроси, отколкото дава конкретни отговори. Да, наистина, насочен е, което е много добре, към основния участник в училището и детската градина, а именно ученикът и детето. Но защо е забравен учителят? Днес в училищата все по-рядко влизат млади учители. Назначават ги, стоят няколко месеца и напускат. Просто сложността на учителската професия я прави доста непривлекателна, да не говорим, че заплащането за един млад човек е повече от недостатъчно, а и не само за младите. И цялата тази отговорност, която се носи от всеки педагог, напрежението… Просто младите хора не издържат. Учителската професия, като че ли се обезценява, а  това, че е феминизирана и застаряваща, всеки го вижда. Наложително е и да се преустанови тенденцията на бюрократизация и дори феодална зависимост от директорите и от многобройните други институции, на който учителят е подвластен. Прекалено много бумащина има, която ограничава и отнема времето, което би трябвало да се отдели на ученика.

- Това, което поляризира общественото мнение в последно време, е финансирането на частните училища. Имаше много „за” и много „против”. Вашето мнение какво е? 

- Мнението на една голяма част от колегите, както и моето лично мнение е, че човек, след като се запознае с Конституцията на Република България  и прочете чл. 53, ал. 3 от нея, а именно: „Основното и средно образование в държавните и общински училища  е безплатно”,  не би трябвало дори за миг да се замисля трябва ли да се финансират частните училища в България. Родителите, които избират частното училище, сами се отказват от безплатното образование, осигурено от държавата и заявяват готовността си да заплащат обучението на децата си тук, в България, че даже и в чужбина. Избирайки алтернативен вариант на обучение, те не са лишени от правото на безплатно образование, тъй като държавата го осигурява базисно за всички, но те правят свой различен избор. Във време на криза, когато училищата ни са недофинансирани, при намален с 10% бюджет за образованието, да се отделят средства, за да се финансират частните училища мисля, че не е редно. Случаят е особено показателен с детските градини, които в София, а и не само, са прекалено малко, за да поемат децата на чакащите родители.  Тяхното финансиране е смесено - от държавния бюджет в частта работни заплати и задължителното предучилищно възпитание, от общинския бюджет и с такси на родителите в частта за издръжка, храна, консумативи и др. И вместо да се отделят достатъчно средства да се построят нови, парите ще отидат за финансиране на частни детски домове, достъп до които, поради високата такса, няма да имат всички деца. Въпросът, който назрява е - как биха били защитени правата  именно на тези деца, чиито родители нямат финансовата обезпеченост, за да заплатят за това?  Тогава, питаме ние, няма ли да има дискриминация?

- В момента в нашето общество отношението към всякакъв тип дискриминация - расова, етническа, полова, та дори и възрастова е осъдително, само не и към и класовата!

- Икономическа да кажем, хайде да не казваме класова. Приемането на тази постановка в закона, свързана с финансирането на частните училища, ще се отложи с една, две години, а  като аргумент за приемането й е именно решение на Комисията за защита от дискриминация, която се произнесе, че децата не са равнопоставени, ако не се финансират частните училища и детски градини. Друг банален аргумент, който ни омръзна да чуваме, е как парите трябва да следват детето. Но както и да го погледнем, в крайна сметка едно частно училище е търговско дружество, то се регистрира по съвсем други закони и там просто се генерира печалба. А ако се върнем не чак толкова много векове назад, традицията заможни българи да даряват средства за изграждане на училища, читалища и университети, я е имало в България, но сега е забравена. Тези, който имат  днес, в най-добрия случай инвестират в изграждането на частни училища, които да им донесат печалба.

В тази връзка нека си спомним учудването на Макгахан от това, че в едни много трудни за България години въпреки всичко почти е нямало българско село без училище: „Тези училища - пише в дописките си той - се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички - бедни и богати - се ползуват от него. И накрая процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция.”

Така дори потрепервам в момента, докато го препрочитам, преди толкова време как се е развивало нашето образование, а днес?! Вярно, не можем да сравняваме нещата преди и сега, но точно тези традиции, точно тази загриженост, меко казано, я няма. Дали бедните тогава са били  игнорирани? Не, всички деца са учили наравно в училищата. Къде е дискриминацията?

- Как третира проектозаконът финансирането на частните и държавните училища и детски градини, еднакво, надявам се?

- Тук, за жалост, се създава отново още една възможност за липса на равнопоставеност и за пример ще дам чл. 58 от проектозакона, който дефинира различни условия при определяне на броя на децата в групите. Когато става дума за общинските детски градини и училища, ще се определя в съответствие със стандарта за финансиране и нормиране  заплащането на труда. Какво означава това? При този стандарт парите идват на брой деца и ученици. И за да има повече средства не само за заплати, но и за другите дейности, се превишава броя на децата, който е законоустановен. Има вече и над 30 деца в група и клас.

А какво предвижда проектозаконът за  частните? При тях  броя ще се определя според друг стандарт - стандартът за физическа среда. Дано не прозвучи грубо, но ние сме се шегували, че както има закон за домашните любимци и се казва, че на тях трябва да им се осигури еди си колко квадратни метра площ, така и за децата трябва да има. Резултатът ще бъде, както е и в момента, че в  частните детски градини, децата в група ще са 5, а в общинските - 35. Как работи един учител с 35 деца и как с 5 деца? Как се чувстват децата? Хайде да оставим сега педагога и до колко той ще се справя със задачите си в тези условия, какво ще е неговата натовареност - и психическа, и физическа, и до колко ще е полезен? Къде тук е равнопоставеността?

- Преобразуването на държавни училища в общински как се отнася към това, което казахте?

- За професионалните училища, към Министерство на образованието и Министерство на земеделието, с лека ръка се казва, че от първи януари следващата година статутът им от държавен става  общински. Това доколко ще реши някакъв проблем и какъв точно, не става ясно. Да, казват, децентрализация, но до колко общините имат готовност, стратегия и програма за развитие на професионалното образование? Ако говорим за големите градове, в които има необходимост от различни професии, да кажем там заедно с бизнеса, евентуално могат да се избистрят тези необходимости и да се осъвременят, запазят, усъвършенстват училищата. Какво обаче ще се случи в една малка община, където безработицата е голяма? Там вероятно ще кажат: „А, ама за какво ни е т’ва професионално училище, което ще произвежда кадри по еди к’во си, те на нас няма да ни трябват”.

 

- Не натоварва ли държавата общините с твърде голяма отговорност?

- Отговорност, но може да стане безотговорност. Има едни частни професионални учебни центрове, които произвеждат кадри за няколко месеца, може би това е целта? Ще се унищожат много от държавните професионални училища, които известно време ще бъдат със затихващи функции. За бизнеса това ще е по-удобният вариант - защо да влага средства за производство на кадри в държавни училища за цели 4 години, след като за 4 месеца може да излезе един… 

 - Кадър, които отговаря на изискванията на трудовия пазар. 

 Или на изискванията на бизнеса за евтина работна ръка.

- Какво излиза - убиване на държавните специализирани училища и пренасочване на всичко към частния сектор? Остана ли нещо друго от държавата, освен репресивният й апарат, тя абдикира от всичко?

- За мен е абдикиране на държавата от грижата и ангажимента за развитието на средното професионално образование. Колегите изказват и опасения във връзка с професионалните училища с много богата материална база - буквално малки фабрики. Както и за земеделските училища, който имат и земи, гори, селскостопанска техника. Те ще попаднат под разпореждане на районния общински съвет, а ние знаем в малките общини как бързо с едно решение се трансформира статута на имотите. Утре някой местен кадър ще реши, че … ще прояви апетити, така да го кажем, и ще видим какво се случва със собствеността: публична-държавна, публична-общинска, частна-общинска и накрая - частна. За съжаление имаме достатъчно други примери извън образованието за ставащото в България в последните години.

- Какво става с децата, които учат в помощните училища? Говори се, че ще бъдат преместени в масовите училища. Според вас там ще може ли да им се отговори на специфичните нужди? А и какво ще стане с учителите специалисти след закриване на тези помощни училища?

- Законът предвижда закриване на помощните, болничните и оздравителните училища в срок от 5 години. Стои въпросът, каква ще е съдбата на децата с тежки интелектуални, физически увреждания, възпитаници на тези училища. Има две алтернативи за тези училища: да се преобразуват в начални, основни, средни или обединени, като собствеността им става общинска, или да бъдат закрити. Не повече от една трета от тези деца обаче биха реално се приобщили в масовите училища по мнение на колеги-специалисти. Тук се появяват и други  въпроси: дали тези деца няма да бъдат затворени в някакви центрове и напълно лишени от възможност за обучение или ще бъдат едни виртуално присъстващи ученици в реалните училища; физически ще бъдат ли отделени в друга сграда или стая; дали по-голямата част от техните учители няма да бъдат съкратени; ще имат ли  помощните училища нещо общо с новата институция „Центрове за подпомагане на личностното развитие”? Всъщност новият закон в този му вид не ни дава отговор на всички тези въпроси, така че и аз няма как да отговоря.

- Кое всъщност налага закриването на помощните училища? Как го мотивира това законодателят?

- Ами както всичко в последно време, отново с изискване на Европейския съюз. Оправдават го с нови европейски тенденции. За друга една тенденция имат отново притеснения колегите и тя е във връзка с изследвания, доказващи увеличаване броя на хиперактивните и децата аутисти.

Явно наистина е необходим един нов подход, съобразен с тези тенденции, по-модерен, който да отговаря на  специфичните потребности на децата от помощните училища…  Дали закриването им ще реши проблемите на децата и на техните родители, къде ще отидат учителите - специалисти, както по тези въпроси, така и по много други ние отново нямаме отговор.

Така или иначе законът ще бъде приет, но готвените промени би трябвало да станат достояние на обществеността сега, в процеса на работа, задължително с истински публичен дебат, такъв, какъвто до този момент не се състоя. 

* Интервюто е взето преди г-жа Живка Желязкова да бъде изключена от НУС, по инициатива на председателя Аспарух Томов, за "уронване престижа на председателя" и несъгласие с политиката, която провежда той.   

* Интервюто на В. Жечев е взето преди г-жа Живка Желязкова да бъде изключена от НУС, по инициатива на председателя Аспарух Томов, за "уронване престижа на председателя" и несъгласие с политиката, която провежда той. 

Излъчено е със съкращения в ефир по Българското Национално Радио /БНР/ по програма "Христо Ботев" в рамките на предаването "Аларма" с водещ Цветан Цветанов. 

Публикувано е на страниците на електронното издание "Литературен свят": http://literaturensviat.com/?p=65142

МЕЧТАЕХ ДА ИЗИГРАЯ ЕДИН ЧЕСТНО ЗАБОГАТЯЛ БЪЛГАРИН

МЕЧТАЕХ ДА ИЗИГРАЯ ЕДИН ЧЕСТНО ЗАБОГАТЯЛ БЪЛГАРИН

Васил Михайлов

Интервю с Васил Михайлов

Васил Жечев:
- Българите все още помнят изключителния образ на Капитан Петко Войвода, който пресъздадохте преди години в телевизионен сериал. Знаехте ли нещо за Капитана, преди да започнат снимките?
- Знаех само, че в Хасково, където бях три години по разпределение, до моята квартира имаше паметник, наакан от гълъбите и врабците, на който пишеше: „КАПИТАН” и „ВОЙВОДА”. И аз се чудех защо и капитан, и войвода, а никой не можеше да ми обясни. После разбрах, че и руският цар му дал чин капитан...

- За първи път гледах филма като дете и си спомням, че заспивах със сълзи на очи, защото него са го тормозили в следосвобожденска България. Ако днес филмът беше излъчен за първи път, дали щеше да се радва на този изключителен интерес? На какво мислите, че се дължи успехът му?
- Ето, замислих се дали може да се повтори, може сигурно, но... ще ги избива повече на екшън... Ей сега, аз без да обиждам, но ми е все едно кой сериал ще гледам от новите български, щото са едно... Колкото до успеха... Първо: преди всичко се дължи на времето, в което го правихме, то беше по повод на 1300- годишнината. Второ: на екипа - Хайтов, Неделчо Чернев, бате Димо Коларов... Аз два пъти отказах да го играя, защото още нямаше сценарии черно на бяло. Но за такива хора не се прави лесно филм. За Левски, примерно, има пет-шест неща, които знаем, другото е легенда. А как се прави филм за легенда?

- Разкажете ми за вашите корени? Вярно ли е, че в рода си имате тракийски бежанци?
- Ами как? Целият ми род - 13 братя и сестри на баща ми, чичовци и лели мой са от там. Шейсет братовчеди имам от  Мараша–Марасия, Одринско, на четири километра е от Одрин, но е в Гръцко. Моята фамилия е Чинаров и на мен сега ми е терсене защо и аз не съм Чинаров, защото всички роднини в Гърция са Чинарови - Чинаридис по гръцки, но малките им имена са български. И там 13 братя и сестри, баба ми два пъти е близнила - баба Ана. Дядо ми Никола е бил заможен човек, имал двеста декара земя, много волове, биволици, правил деца, за да има кой да работи. Тринадесета година, когато са бягали - голямото клане на Арда, баща ми значи е раждан 1891 г., - той е вече на двадесетина години и не се е върнал с тях обратно. И остава в Стара Загора, жени се, имам двама братя от първата му жена, тя е починала, след това се жени за майка ми от Нова Загора, от турлаците, значи планинци, и аз съм природен.

- А вие били ли сте в Мараша?
- Баща ми цял живот казваше: да слезнеш в Мараша, да идеш, да видиш... Е, да идеш, да видиш, обаче снехме целия Петко Войвода, всички ходиха и в Доган Хисар, и режисьор, и сценарист, а аз - все зает. И преди няколко години, точно от Тракийското дружество, Митко Шалапатов и Карамитрев, Бог да го прости, ме заведоха в моето село и аз гледах да видя... Защото баща ми казваше, че има един голям чинар в двора - затова наричали дядо ми Никола Чинара. А няма дърво там, всички роднини са се махнали – само един първи братовчед Панайот, по-голям от мен, бръснар, прекарал инсулт и братовчедка една Хрисула. Оттогава вече съм ходил няколко пъти, обещах на цялата мойта мъжка орда да ги закарам на 6 август, за събора на селото. То две църкви има, голямо село между Арда и Марица, дето се влива. За там баща ми плачеше и викаше: при нас дюлите са като дини, а дините са като тикви.
Единият първи братовчед имаше две смъртни присъди от Гърция. Нали имаше черни амбарди - от съпротивителното движение, и бели амбарди - държавни войници. Има такъв случай с него - нападат някакви гарнизони и той чува оттатък гласа на брат си Николай - пее! В моя род по бащина линия всички пеят. Хвърлил тогава автомата: там е брат ми, бе, как...! Братоубийствена история било това!
А за мойта фамилия - след войната единият ми чичо идва в Стара Загора и му казва на баща ми: „Няма да се пишеш Чинаров, аз се пиша сега Николов Михалев. Защото от фашистката страна го гонят и баща ми какво да направи - писа се Михалев, Михайлов. И оттогава малкият род на баща ми, си сменя фамилията, иначе в Мараша като отидете, две трети от гробището - в Куба съм виждал такива гробища - е като галерия, като място на изкуството, с паметниците на културата. Та там две трети от гробището е Чинаридис.

- Имоти имате ли там?
- Може и да имам някаква земя, но тя се е паднала малка, и аз нямам претенции, но пък други сигурно ги работят. Ако внуците или синовете ми толкова освирепеят... В „гугъла” карах децата да намерят селото и точно им показвах къде е. И сега, като прелеят тука Марица, и Арда, все си мисля, че нашето село долу ще го залее водата...

- Никога не сте живял там, но си мислите за това място?
- Не, никога не съм живял там, но всички тези неща са ми мили... И аз се чудя защо ме дърпа някакъв сантимент, и не знам защо.

- Излиза, че има твърде сходни неща между вас и героя ви?
- Абе ние с Хайтов дълго спорихме, защото той, нали го влече повече към неговия край: Петко е родопчанин, а аз казвах: Петко е тракиец. И на едно такова обсъждане в Пловдив, там една скочи и вика - стига сте се карали, българин е човекът, оставете тракиец, родопчанин.
Образа на Петко Войвода се прие добре заради потребността на хората да възродят вярата си, че има някой, който може да застане начело с примера си, с целия си живот пред тях. Може би и затова като тоя моя герой не си взех депутатските пари за шестте месеца във Великото народно събрание. Бяхме направили подписка, записаха се 131 човека, а после се отказаха -  мисля, че и Нешка и Светлин не прибраха нищо. Не се бабаня, ама след като бях преживял живота на Капитана, нещо беше останало от тая цялата история и не можех да си плюя на сурата лесно.

- А вие защо се отказахте от политиката?
- Защото видях, че е мръсотия. И защото разбрах, че когато си известен по други причини, ти разделяш допълнително хората. Почват да викат – Васил е наш, Радичков е наш, този е ваш, Тодор Колев е наш, това е отвратително! Аз бях отляво, не съм бил член на БСП, но... от шест места ми предложиха, първи бяха те. Още тогава знаеха, големите от БСП, бившите от БКП, какво ще стане. И това не мога да им го простя, аз бях сравнително зелен тогава, само задавах въпроси.

- Какво означава „какво ще стане”?
- Тая цялата история, която стана в тия 20 години! Ние сме наникъде, лашкаме се от Изтока към Запада. И в тая Европа, и в тоя съюз - отдавна съм го казал - не вярвам.
Не ми се говори за политика, но ние, докато се офлянкваме, докато не си работим земята - 40% още е пустееща, - докато чакаме магистрала да мине покрай земицата, която сме си получили от Жельо Желев, и се чудим какво да я правим. И докато се чудим, Турция купува имоти в България, и в един прекрасен ден ще се окажем аргати*. А скоро въпросът за храната и водата ще бъде на първо място, само че докато ние си играем на политика, ще останем без земя, и ще се чудим какво да правим...
Аз тия дни питам жена ми, защото тя е като енциклопедия: кой беше казал „Не народ, а мърша”? Тя каза: Славейков! А кой поет беше казал „Ой, народ поробен, що си тъй заспал, ил живот свободен теб не ти е мил?”... И Левски беше писал в бележника си: „НАРОДЕ!!!!!!!” със седем удивителни...За тия същите хора беше тоя филм.
Ние го снехме с промишлена скорост - 12 филма пълнометражни за две години.  Хайтов, Бог да го прости, видя първите две серии и каза: „Васил ходи по екрана като облак.” „Абе зарежи тая работа - викам му аз, - първите три серии са слабички.” Той казва: „Нарочно съм ги писал така като читанка - гледа бабата и вика: аха, нашият човек ходи да събира хайдути, така е станало хайдушкото движение. „От тяхната черга е Войводата, нарочно съм го писал такъв и нарочно ти ще го играеш.  И бабата все по-рядко ще ходи до кухнята и все повече ще се заглежда и ще го обикне като свой човек. За да може пък във втората част тя да страда с неговите неудачи, с тормоза, който правят, и т.н.

- Както аз страдах като дете, гледайки го.
- Да, и не само ти... Много мъчно се снима сериал. Щото да снимаш роля с тридесет и колко години разлика във възрастта за един ден, в сцени от десет-дванадесет епизода, трябва всичко това да ти бъде в главата предварително, иначе се объркваш. После веднага искаха да правим филм за Чавдар Войвода, все едно и също, той, другия войвода, не може да псува по друг начин, той пак по същия.

- Би ли развял знамето Капитан Петко Войвода в наши дни и какво ще пише на него?
- Ами те много често ми подхвърлят разни: „Войводо, що не поведеш четата, що не ни събереш?” Един в Стара Загора ми викаше: „Войводо, войводо, хайдути (в см хайдуци) много, войводи няма!”
Интересното е, че имаше около шестнадесет паметника на Капитана по време на филма, сега са към 26-28. Автора на повечето от тях - Старчев, отговаря на въпроса „защо приличат повече на Васил?”? Ми, защото той има две снимки на Петко, на едната е със сини очи, на другата е с черни. На кой да прилича? Емоционално той, склуптора, си признава, че е повече повлиян от филмовия образ.

- Всъщност това исках да те питам – докъде завършва Васил Михайлов и от къде започва Капитан Петко Войвода?
- Аз подсказах, още в началото говорихме, че не пущам случайни приказки за общия ни бит, за общите ни нрави и т. н. Значи получил се е един събирателен образ на националния характер... има материал за още три сериала. Петко имал син Георги, от гъркиня една, който изчезнал, а втората му жена Радка ражда, но децата все умират. Но Хайтов избра тая линия и ми даде право да импровизирам. След  като стана филмът, каза, че всички попържни ги измисли Васил, а психологията на образа той я е направил. Това го казвам с безкрайно признание, с благодарност и с много любов.
Неслучайно много хора се обадиха и казаха: „Благодарим ви, че изиграхте баща ни!” А, аз мислех, че в Петко играе моят баща, който носеше винаги нож на кръста, ей тука, отзад. Той знаеше турски, гръцки, арменски и български, и песни на тези езици пееше. Там са живели космополитно, и сега ние тук сме такава мешавица, че не бива да бягаме чак в Америка, за да ставаме хора. Просто тук, на Балканите, трябва да се докажем.

- Имахте ли проблеми с цензурата?
Навремето два пъти го спираха филма и не излезе на трети март, чак май месец го пуснаха. Понеже имаше избори, големите началници не го бяха гледали, за разлика от малките, който се уплашиха... В цялата история, Петко, има две срещи със Стамболов, но аналогиите с тогавашните управляващи, пък и с днешните, бяха невероятни. Има такива реплики, от стара поговорка, турска: когато цар ти разгони мамицата няма на кого да се оплачиш. И не случайно накрая на байряка: те погребаха България. А и днес няма нужда да пишем нов лозунг на знамето – нали ме питаше одеве? Да, само, че кои те, кои те?

- Какво ли щеше да пише в наши дни в жълтата преса за човек като Петко Войвода? Днес щяха ли да го пожалят?
- То това с жълта преса е ход на така наречения балкански капитализъм, поначало на капитализма. Да нахрани бедните и оскотели хора с такава храна, за популярните, за да има какво да дъвчат. Аз гледам, това са интелигентни хора, който са затъпели от това, нищо да не правят, да не работят. Те гледат мярката до която могат да скочат нашите политици, и си викат, че и те могат, що да не могат.
Ние по време на социализма се оправдавахме с фашизма, после се оправдавахме с комунизма, а сега властващите се оправдават с тройната коалиция. Слушам, министъра на вътрешните работи: вие защо взимате толкова пари? Не, ние нищо, ония да видите колко са взимали. Ми нали дойдохте и казахте: ние ще доведем нов морал. Ако беше някой друг народ на днешното осиране, щеше да ги измете всички за последните двадесет години, и мене вътре, защото съм гласувал за такава тъпа Конституция, която дава цялата власт на един човек да управлява България. Стои отвън, даже не влиза. Това ли е Парламентарна република? Вятър!

- Вие на какво учите вашите деца и внуци?
- За съжаление ги уча на честност. Защото баща ми, тракиецът, казваше: аз за едната чест живея. Това също е популярна фраза на Балканите. И, разбира се, не мога да ги възпитам на това. Страх ме е, че някога децата да не ми задават въпроси от който да ме е срам.

- А има ли такива въпроси?
- Има, ето още тогава във Великото Народно събрание е тръгнало в грешна посока. Още с предателските си действия на, току що, пръкналите се властници.  С послушанието си на новия господар. Преди само гледахме какво правят руснаците, а сега започнаха да ни сочат с пръст и да ни казват: ще отглеждате щастливи кокошки, къдрави прасета и фелан** фастък. Е как може така бе?! Ще ядем домати като холандските, които ти е все тая дали ядеш домат, маруля или праскова. Ние тая уникална природа ще я съсипем и земята за нищо няма да става, освен за шистов газ.

- Тия протести, които сега се случват? Как гледате на тях?
- Еми, живвам малко като чуя, обаче в интернет уж се събират хиляди, а на площада - петдесетина души. Когато Тодор Живков на времето го питаха: има вълнения в Полша, а с нашите студенти, какво става? Тогава общежитията бяха на четвърти километър. И бай Тодор рече: нашите студенти, докато дойдат от четвърти километър до Орлов мост ще останат 4-5 души. Аха-ха-ха(имитира Тодор Живков) Ето, пак плюя.

- Цялата пара в свирката - и сега е така.
- Да, защото все още не сме огладняли много. В една пиеса се обясняваше защо руснаците първо губят войната, и защо после я печелят? Защото им е било все едно дали ще е Сталин или Хитлер. И после, когато дават жертви и засяга това всекиго, тогава запяват: “Ставай страна огромная”. Сега трябва ли да изтрепем от всяко семейство по един, и тогава да излезнат хората? Ние нямаме идеи, и знаете ли защо, защото ни управляват ренегати. И сега и преди ренегата няма идеи.

- Опортюнисти? Професия политик?!
- Приспособенци, има хора в Народното събрание, който още ни управляват, а са сменили по пет –шест партии. Все едно къде ще бъде, той е там. Да, вдига ръка, защото - хам-хум! Аз все си мислех, че ще вземат по две –три хиляди лева заплати, ама. По триста процента оная, дето взела 70 хиляди за няколко месеца. Тя заслужава, айде не въже, ама... То, всичи пари, които взимали - законни! Кой ги е направил тия закони? Те самите са си ги избачкали.

- Петко Войвода също е бил политик в следосвобожденска България.
- И той като мене. Човека мислил след като седемнадест години се е борил, че нещичко е възможно, както аз като тръгнах да се занимавам с политика. Мислих, че идва ново възраждане, че хората имат нужда от мен. Те искаха някакви конкретни неща – никога вече едноцветно правителство, закона за земята, не разпарчетосването и.  В моя район, около Съединение на горе, имаше сто хиляди декара оризища  вързани с Белмекен каскадата три язовира, а сега няма нищо.

- Нещо позитивно няма ли?
- Има позитивно в поколението, което се ражда след последните промени. Те не се интересуват от никаква политика, нахакани са, могат да се чекнат по екрана, както си искат, и да се явяват да пеят, без изобщо да могът. Това е една обнадеждаваща ме тема, че младите най-после ще избият националните ни комплекси на малоценност. От друга страна, обаче, меркантилността при тях е... Докато в първите години момичетата се съпротивляваха на „истината”, че жената в целия свят е стока, сега вече...

- За какво мечтаете?
- Аз мечтаех да изиграя един българин на моята възраст, които е забогатял по честен начин. Бог да го прости, Иван Андонов го направи по сценарий на Камен Донев. Разминахме се с режисьора, липсваше му по пълнокръвна среща на материала по линия на хумора. Малко безславно си отиде тоя филм, но...

- Благодаря ви за това интервю.
- Аз бях малко патетичен днес, не съм такъв, но от нищо не се отричам. Най ми тежи, че ще плюем много народа в тоя момент, но той има не малко трески за дялане, щом неговите легендарни герои са казали това, и това. А и повечето, които сме избрали са на нивото на народа, но се наядоха, и взеха да се държат нахално.

*аргати (мн.ч.)
Ратай, слуга, наемник, работник
**фелан
Идва от филян (турски) някакъв си, някой си. Безлично и пренебрежително посочване в разговорната реч.

30.03.2012г.