РЕВОЛЮЦИЯ / КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ

-->

Изображението е от СЪПРОТИВА

Напоследък в медиите усилено се коментира паралелът между февруарските протести и днешните.  Това противопоставяне няма съвсем органичен характер, чуждо е на цялата идея за промяна, но въпреки всичко чисто хронологично се наблюдават няколко отчетливи разлики, които не би трябвало да омаловажат усилията на всички участващи граждани, като:

                    1. Юнските протести имат само политически искания и макар че увличат в себе си хора със социални проблеми, това не се отразява на характера на демонстрациите.
2. Нямат ясно дефинирани социални искания от страна на организаторите.
3. Беззъби са и не засягат западните икономически интереси, поради което са подкрепени широко от повечето български частни медии, асоциации, политически агенции и др.
4. Достатъчно абстрактни са тезите и лозунгите им, и почти всеки може да се отъждестви с тях, стига да е готов да "скача" на рецидивиращата игра „кой не скача е червен”.
5. Въпросът, който стои пред мен и вероятно пред по-голяма част от хората, е дали протестът действително е срещу цялата политическа система, срещу олигархията, или просто обслужва тесни или не съвсем тесни, а временно картелни партийни интереси, за ужас на хилядите излезли на улиците.

В този ред на мисли се сещам и за снобските думи на новия председател на ДСБ Радан Кънев, които звучат приблизително така: „Ето на, това е протест на българската средна класа, който е насочен към бъдещето.“ т.е. виждате ли, днес нашият елит протестира, по площадите излязоха други хора - умни, красиви, млади, а не като онези губещите бедняци и грозници от февруари. - все в този дух той продължава: „За първи път в историята на Прехода виждаме нещо подобно“.

Така е, не са много местата по света където има десни протести на доволни и относително заможни хора, това си е оксиморон! Цялата вълна от световното протестно движение от Америка „Окупирай Уолстрийт“, та до Европа с аналогични местно адаптирани имена на протестите беше срещу богатите, срещу тези, които ползват по-голямата част от благата на тази земя. Само нашият уж бил в защита на богатите и доволните, и е срещу бедните. Защо се опитват да го изкарат такъв?

Протестът не е модно ревю, не е едновремешна лъчезарна манифестация, на която някога показвахме материалния си успех и личното си щастие на западния свят, не е и днешен хепънинг - на тези "събития" излизат хора, които са отчаяни и дори се палят в безизходицата си!

Какво стана - забравихте ли Пламен?! А другите живи горящи факли? Забравихте ли цялото това източване на България? Не помните ли паразитите: ЕРП-тата; банките, които имат с пъти по-високи лихви отколкото на запад? Водните дружества, чуждите златодобивни компании, които източват последните капки кръв на страната ни? Или това ви се вижда приемлива "европейска ценност".

Но сит на гладен не вярва, защото у нас изглежда, че още има хора, които не знаят, че има други гладни хора, и те не са единствените виновни за положението си, не са паразити, които чакат „държавата да ги оправи”.
Питам се, кой безумен ПР специалист или кой имиджмейкър, измисли това усмихнато от идиотщина лице на "новия протест"? Кой е този извратен мозък?

Кои от тези политици, които днес веят с вас заедно плакати, се противопоставиха на всичко това? Не помните ли, как тези същите, имащи претенцията да обединят всички десни сили, наричаха с презрителното „рубладжии“, от трибуната на НС онези момичета и момчета, които в мразовитите зимни дни с постоянството и твърдостта си успяха да се противопоставят на западните компании да замърсят водата и почвата на България с добива и проучването за шистов газ?

Спомнете си и АСТА, ГМО-то, законите за децата и за образованието - колко от тези маршируващи и крещящи „ОСТАВКА“ някогашни и днешни народни избраници ви защитиха? Докато те си деляха лобистките пари в парламента, и по партийните централи, вие организирахте в социалните мрежи подписки и протести.
Докога така? Колко пъти още ще вкарвате в политиката усмихнати западняшко изглеждащи чичковци и лелки и после с гражданска активност ще се опитвате да оправите кашите, които те са забъркали, а като награда тези същите нахалници, които сега размятат плакати и крещят „червени боклуци“, някъде около вас, ще ви ласкаят от телевизионния екран, с мазните приказки, че „вече в България има гражданско общество“. Забравите ли как ви наричаха бТВ и другите национални медии, когато спасявахте Витоша, Странджа, Рила, Стара планина, Пирин, Иракли? Кой политик застана до вас тогава? Кой от тези номади и хамелеони си подаде главата да каже нещо във ваша подкрепа?

Днес технологията на произвеждане на протестите е овладяна, днес общото недоволство е канализирано и туниунговано в една симпатична версия, която, обаче, на места леко се пропуква и оттам се показва отчаянието на един цял народ. В началото инженерите бяха малко тромави, малко неугледни, но, трябва да признаем - доста “задобряха” с течение на времето. Имат парите, купиха медиите, там си издигнаха политици, избраха си ги, и досега само улицата ги удържаше от време на време, и им объркваше плановете, но взеха, че и на нея й вдигнаха мерника... 

Гледам, слушам и чета медии, и когато тези същите медии, които до вчера се отнасяха с категорично презрение към всяка проява на гражданска активност, и я неглижираха до степен „любопитни прояви у нас, на които трябва да гледаме с подозрение”, днес ласкаво ни подканят от малкия екран: „А сега да видим какво се случва на протеста”, и в такъв един момент, нещо не ми е “ОК”. Имам едно наум всеки път, когато медиите хвалят граждански протести и внимавам, ама страшно много внимавам! Понеже разбрах, че тази „демокрация“, за която всички говорят не е нищо повече от форма на диктатура със средствата на медиите.

Много се разочаровах на първия ден на протеста. Около мен имаше агитки от едри мъже, които бяха разпръснати в полукръг и се смесваха с тълпата. Дори в дъжда, всички бяха със слънчеви очила, за да не се вижда къде гледат и поддържаха зрителен контакт помежду си, като при “даден тон за песен”, от диригента, в един глас крещяха - "червени боклуци".
Няма за Пеевски, няма за ДПС, че е избрала такъв “хубавец” за депутат, а и го е предложила за шеф на ДАНС- не! Послушах, послушах и ми писна, и се преместих на друго място, но и там същото - отново група в полукръг, отново команда от "десетник", отново викане... Завъртях се и си тръгнах!
Днес вече, протестът е привлякъл, съвсем основателно, още повече хора. Истински, ядосани, млади, красиви, умни и нелъгани досега. Надявам се всички те да успеят да превъзмогнат плануваната им роля на масовка и да не разрешат на никого да се възползва от тяхната еуфория. Наясно съм, че думите ми ще ядосат много от протестиращите, защо наистина е обидно да хвърлят сянка на съмнение върху самостоятелността на решенията ти, въобще върху лесната манипулируемост на човека от тълпата, нещо, за което иначе съвсем научно е писал и Гюстав Лю Бон в „Психология на тълпата“. Прочетете я, ако не вярвате, но опасността всички ние, които изразяваме справедливия си гняв, да бъдем употребени, е съвсем основателна.

И дано правителството падне, ама наистина и то на 100 %

Една невероятна върволица от ояли се т. нар. сини политици, както казват казионните медии - яхнаха протеста. Тези лешояди и храненици на прехода развяваха сините си знамена и блажено започнаха да предвкусват мечтаното си завръщане. Само дето не видях да размятат два пръста, като едно време, иначе всичко си беше същото - с едни озарени лица, една полурелигиозна благост, една снизходителност към простолюдието. И народът доволен, посбутва се, позаглежда ги, радостен, че се е поомешал не с кой да е, и си мисли: "Ето на, смилиха се над нас, излязоха на протест, на крака ни дойдоха, подкрепят ни...".
Егати и партийната дисциплина!
Младите “некомпрометирани” десни казват, щели да оправят работата, имало и такива, сериозен запас, а и школовка имали – пази Боже, ако някои от партийно ангажираните “интелигентни десни хора" продължат с политиката, която "освободи" цялата държава от икономиката ѝ, а и от собственост. Не знам какво ще стане... 
Ето, затова и тези горчиви сълзи за загубата на автентичното дясно са ми много смешни, нелепи и нахални. Това ли дясно, за което разсипването на държавата ни и оскотяването на няколко поколения българи, се оправдава с цивилизационния избор и евроатлантическата ни ориентация, която е “достатъчно основание” да оневини всяко едно престъпление, извършено към народа ни в последните 23 години?
Кое дясно, кое от направеното от тях е било полезно досега; кое е сътворило нещо реално; и кои са тези млади неопетнени - тези същите конформисти, кандидат-политици и блогъри на издръжка на съмнителни европрограми за гражданска активност. Тези, които обикалят европейски конференции, политически училища, стипендии, беседи, лагери, обучения, средноцентралноинеснамсикво си европейски универитети, в които им наливат в главата, и те повтарят, че държавата прекалено много се меси, че трябва по-малко, и да остави всичко на бизнеса - той да решава, да сме с респект към работодателите и т.н. - тези същите ли? На тях ли ще разчитаме?
Боя се, че отдавна вече партиите си отгледаха едно ново поколение млади политици, уж неопетнено, уж невинно, без минало, без досие, но толкова догматично, меркантилно, закърмено с неолиберални ценности и някак тревожно политически коректно, чак лошо да ти стане!

Тук ще ви разкажа една история. Моя позната, която е добър специалист по земеделие, решила да се присъедини към "екипа от професионалисти" на Меглена Кунева. Обсъждали земеделието с момчетата икономисти, завършили най престижни западни учебни заведения и те й рекли, че не ни трябвали нито евросубсидии, нито държавни такива, понеже земеделието трябвало, както се казвало в учебника по икономика, да се движи по пазарен принцип. “Колкото изкара – толкова!” Нищо, че цяла Европа ползва субсидии, както се опитвала да ги убеди тя, моята позната, но те били непреклонни. Това била последната ѝ среща с екипа от млади “специалисти” на г-жа Кунева.

Не са само сред десните, и сред новите леви има същите идиоти, които вярват, че националното съзнание е основание за класовото неравенство и по тази логика, следва всички ние да станем интернационалисти, да разпуснем държавата България и да се идентифицираме като мултикултурно общество.

Вижте как бе подменена идеята за социалното. Тя вече не включва в себе си нещо полезно за цялото общество, а за маргиналите, за малцинствените групи или етническите, или за онези новичките джендър философии.
Социалното бе похитено от тях. Дясното, така или иначе обслужва елитите, хората, които се справят сами добре с живота си, инициативните и успелите. А за средния, обикновен гражданин, за бедния, за болния, за възрастния? Лявото, казват, би трябвало да обслужва интереса на обикновения човек. Да, ама не, те и него го пренасочиха към реакционните части от обществото, малцинствата и сексуално самоопределящите се групи, като ги легализираха и ни казаха: „Е за тях е социалната политика, за вас – не“. Тя е за само достатъчно капсулираните и дистанцирани от средния гражданин.

И средния гражданин седи, примигва и се чуди какво става.

Тези същите, последните, новите евроатлантически леви искат и закриване на държавата: "никаква България вече" - шушнат помежду си те (обърнете внимание, колко рядко се споменава по медиите самото име, обикновено ползват евфемизми - държавата, тази страна и т.н.), те искат скъсването с държавността, понеже тя упражнявала терор над малцинствата и не създавала предпоставки за равнопоставеност, но културата, благосклонно разрешават същите - тя можело да остане, и да краси с многообразието си това чудо Евросъюза, нали към мултикултурност вървим, нищо, че по Конституция сме уж унитарна държава. Същите тези искат и самоуправляващи се общини; пряка демокрация; сепариране по интереси; по полови признаци; по расови, по малцинствени; по етнически; и лични свободи за всички, за сметка на колективните задължения, никакви граници, и да сядаме да чакаме рецидив, като този от 1396-та г.
Какво друго да очакваме?!

И разбира се, да дооправим икономиката, че и тя нали трябва да е в удобство на свободния капитал, да не го възпрепятства и национално ограничава. “Дай да видим к'во може да се довърши” - ако се освободим от БДЖ, от болниците, от пощите, от училищата, то друго и не остана, и ще цъфнем и вържем, че само те ни пречат да благоденстваме, не е ли така?! Не че няма още ортодоксални вярващи, дето си броят стотинките, но иначе защитават ценностите на капитала и го подкрепят...

Има, разбира се, как да няма млади, красиви и умни хора на протеста, все пак над 10 000, а може и 20 000 човека бяха. И смисъл има от протеста, той си има основание, разбира се, такава гавра с държавността не е имало отдавна. От няколко месеца. Но извън масата от млади и красиви, а и умни хора се "налагат" едни други, добре познати ни субекти - маркетингови агенции, училища за политици, икономически вестници, представители на едрия капитал, асоциации за изследване, за подкрепа на малцинства, правни, либерални, демократични и др. подобни организации, които не знам защо се наричат с идеална цел, като основно преследват чисто икономически интереси:

24 неправителствени организации отказаха среща с премиера Орешарски, 17 юни 2013

Роди се Харта 2013 за разграждане на плутократичния модел и възстановяване демокрацията

То е не по-малко нахално - в единия случай слагат един ояден олигарх за шеф на ДАНС, а в другия - идват крепителите на статуквото, инженерите на цялото безумие, наречено "Български преход", хората, които са финансирани години наред от заинтересованите това ограбване да продължава, и те днес ще са арбитри, те ще са водачи, те ще оглавят недоволството, те ще отказват кокетно среща с премиера, а днес вече и ще разграждат плутократичния модел в ХАРТА 2013, все едно наистина представляват народа. Нагло, нали?!
Малко ми е трудно да се опияня от присъствието на тълпата, от истински талантливите и умни млади хора, и да махна с ръка: "абе, карай, важното е да протестираме", докато тези същите, изброените в линка, потриват доволно ръце и пресмятат мащаба на осребреното си достойнство.

Протестът срещу правителството на БСП трябва да е протест срещу цялата олигархия и никой нито от ДСБ, нито от СДС, нито от ГЕРБ или НФСБ, нито от никоя друга партия няма право да го приватизира, както приватизираха икономическите активи на бедната ни държавица.

А не сега да се събират огризки от същите т.нар. десни грабители, блогъри на издръжка на западни иститути и индиферентни към общата проблематика хора на изкуството и прочее интелектуалци, елитарно дистанцирани и лишени от всякакво социално състрадание и обществена емпатия, на които по всяка вероятност гениалният им ум и невероятен талант им пречат да се отъждествят с простолюдието. И тези хора да ми обясняват, че сега вече като направят една такава „дясна“ истинска коалиция и ще пренапишат историята... Какво да пренапишат, като ценностите зад които застават, извън техните лични финансови интереси, не са в полза на хората със социални потребности, на истински нуждаещите се - онези грозните, злочести, обругани и омерзени хора. Не са за тях, а и тези хорица не са много за показване, нали днес естетиката е важна и проблема ни с комунизма, както каза един син шаман и политолог на хранилка, е чисто естетически.

Не му ли е неудобно на Георги Господинов да казва, че февруарският протест бил на старците, бил за материалното, за храната, а този бил на младите за ценностите?! Явно Господинов е пропуснал да забележи тогава какви, колко и защо бяха хората излезли по площадите. Но нека му простим емоционалния коментар, той е артистична натура и като такъв има нужда да идеализира. Да погледнем фактите обаче - точно февруарският протест беше срещу цялата политическа система, за промяна на афишираните и употребени ценности през целия преход. Две седмици след появяването на протеста в общественото пространство, партийните централи се изпокриха, отказаха да коментират ситуацията, не знаейки какво става. Манипулации, инсинуации, партенки, а телевизиите веднага започнаха да произвеждат „удобни“ лидери. А днес виждаме реанимиране на една голяма част от политическото пространство, оневиняването и сакрализирането му, както и представянето му за нов месия. Виждаме как едни „сериозни“ хора, същите, които години наред консумираме от телевизионния екран, ни подават поредното тяхно отроче с надежда да припознаем в него надеждата. Това случайно ли е?

Някой се нуждае от цялото това противопоставяне години наред.
Някому е необходима борба, но с един абстрактен комунизъм, който отдавна се е превърнал в плашило, което се вади всеки път, когато хората трябва да бъдат употребени. Днес просто има едни зловещи финансови интереси и от двете страни на политическото пространство, които са в действителна борба за усвояване на материални активи и финансови средства – нищо друго. Идеологията служи за противопоставянето на хората и буквално за проверка на компетентността и функционалността на екипите от ПР специалисти, впрегнати в партийната пропаганда. Може да се досетите, предполагам, защо такива хора като Иво Инджев и Дайнов продължават да се борят с вятърните мелници, с някакъв комунизъм и със СССР. Нека не бъдем „полезните идиоти“, които се хващат на номерата на целия този пропаганден апарат, който цели да ни радикализира и противопостави по „идеологически“ принцип. Не забравяйте, ние не сме отбор „Черешка“ срещу отбор „Ябълка“!

Чудно е как 23 години продължава да се вади тази теза-антитеза - комунисти и всички останали, които задължително са добри. И колко лесно можеш да получиш, ако си политик, божествен имунитет за всяко едно свое деяние, стига да се „противопоставиш”, в кавички го казвам, на комунистите и извикаш „червени боклуци“ . Всичко ти е простено, стига да не си червен, каквото и да си направил, дори да си продал и майка си.

Не казвам, че комунистите са добри или лоши. Всеки умеещ да мисли самостоятелно нормален човек знае, че не цветът на кожата или на партийната книжка определя хората.

Надявам се симпатичните и умни млади хора да реализират по най-добрия начин недоволството си и да не бъдат „извозени“, така както беше излъгано моето поколение след протестите през 1997г. Дано не се подадат на ласкатели като Асен Генов, който направо подценява интелекта им като им вменява, че в качеството си на умни и красиви трябва да направят точно определен избор. По негова преценка, разбира се. Дано канализират тази невероятна младежка, искрена енергия, с която разполагат, в максимално полезна за тях самите посока. Дано бъдат по-умни от нас, по-прозорливи и по-малко лековерни, каквито за жалост бяхме ние и повярвахме тогава на усмихнатите чичковци и лелки, крещящи, между другото, абсолютно същото, което чуваме и днес: „кой не скача е червен“, понеже смятахме, че това е единственото условие да си добър и честен в България – да си антикомунист.
Но се оказа, че у нас, освен „червени“ има и още много други боклуци, от целия цветови и политически спектър. Така че - бъдете внимателни и дано имате късмет! Пожелавам ви го!

Изображението е от ANONYMOUS BULGARIA

РУСИ СТ. РУСЕВ: НОЩТА, В КОЯТО ВЕЧНОСТТА СЕ ПРЕСИЧА С ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ

Интервю на Васил Жечев
с Руси Ст. Русев*


Руси Ст. Русев е църковен служител, богослов и православен публицист.
Координатор на програмата на Софийска света митрополия за катехизис.  
Завежда Енорийския издателски център към храм „Свв. Кирил и Методий“, гр. София.













 

Здравейте, кога най-рано можем да се поздравим с честито рождество Христово?

Да оставим традицията настрана, винаги можем да се поздравяваме и с раждането в плът на нашия господ Иисус Христос, второто Лице на Бога, Всевишний, и с Неговото възкресение. Съвсем друг е въпросът, че в древност светата Литургия е започвала веднага от дванадесетия час, от преминаването в следващия ден. Но тук искам да направя едно уточнение, според стародавното времеизчисление денят започва от нощта - днешното пет часа е тогавашното дванадесет. Тоест, вечернята на предишния ден е началото на следващия, тъй като в Свещенното Писание пише: „и беше нощ, беше ден, ден – първи”. Докато нашето мислене на съвременни хора ни кара да виждаме началото на деня със сутринта на съответния ден.

С изгрева на слънцето?

Именно, да.

А всъщност деня започва от...?

Вечерта на предишния ден. Така че празника на Рождество Христово започва от Бъдни вечер. Тоест цялата нощ е рождественска. Така че честито Рождество Христово.

Честито Рождество Христово. Какво означава думата Коледа и могат ли православните християни да употребяват тази дума спокойно, или тя е някакъв анахронизъм, остатък от езическа традиция.

Налице са няколко версии за това как е проникнало това понятие Коледа в нашите представи, в нашата лексика и най-разпространените са свързани с това че в езическата практика на славяните, и на народите, който по един или друг начин влизат в етногенезиса на българската народност Коледа твърде много наподобява името на едно езическо божество Коляда, или направо Коледа. Но има и такава версия: името на този празник произхожда от един староеврейски израз, които буквално означава – „гласът на раждането”. Гласът на рождеството – Колляда , така се произнася на иврит. Твърде е възможно да това понятие да е възникнало в лексиката на българския език, който е първия книжовен измежду славянските езици, с присъствието на еврейте романьоти по нашите земи, които дълго време допреди нахлуването на по-големите маси евреи от Испания, т. нар. сафаради, и на значително по-малкото на брой източно европейски евреи ешкенази, са представлявали част от, също така, етногенезиса на българския народ, те са се претопили сред другите еврейски общности за толкова време. За сега не е правено такова лексикологично изследване и доколкото ми е известно, не са налице извори, от които да може да се съди, откъде е дошло в българската традиция. Аз не виждам нищо смутително в това. Не познавам българи, който да обявяват празника Коледа за някакъв езически празник или такива, които да празнуват по езически начин нещо различно, което да не е Рождество Христово. Съвсем друг е въпросът, че измествайки същината на празника на Рождеството на нашия Господ Йисус Христос в плът, от Света Дева Мария и Дух Свети, в някакво друго по смисъл тържество, у нас се приема за символично противопоставянето на наименованието Коледа на името на празника Рождество Христово. Свидетелство за това са многобройните холувудски продукции: „Коледата невъзможна“, „Откраднатата Коледа“ и пр., който в действителност изместват празника от Рождеството, като налагат образа на стареца Дядо Коледа, чийто прототип, всъщност, е св. Николай Мириклийски Чудотворец. Но нека имаме предвид, че и на английски, и на френски и на много други езици името на този празник не е Коледа.

- Христова меса, буквално преведено – Christmas (Кристмас)

Точно така, наименованието е съвършено различно. За Коледа се говори в България и в някой други славянски народи - доколкото ми е известно в Сърбия. Даже според някои известни богослови името Коледа дошло именно от сръбския език и било свързано с коленето на прасето по празника. Смешно, разбира се.

- Можем спокойно да употребяваме думата Коледа стига да не изместваме акцента от Раждането на Христос?

Разбира е, но всичко това е в нормите на съвестта на всеки православен християнин, на неговото отношение към големия християнски празник. Всяко понятие, всяко наименование, заглавие, име, може да се лиши от своето съдържание, ако отношението към него не е християнско. Естествено е, че под Коледа ние бихме могли да разбираме каквото си наумим, но трябва да заявим, че под това наименование виждаме някакво друго съдържание.

- Бихте ли ни разтълкували смисъла и съдържанието на трите дена в който се празнува Коледа.

Дните на празника Рождество са свързани с библейските събития. Радостта на празника идва от славното Христово рождество в една пещера близо до град Витлеем. Ето тези събития, носят радостта на вселената, на жителите на небесния и поднебесния свят. Имам предвид човеците, естествено, падналите ангели не са се радвали, те са се ужасявали от това, че Царя на Славата идва на тази духовна територия, която те са смятали за свое духовно владение. Всичко това е съдържанието на тези три дни – Раждането, повиването на младенеца и поставянето му във ясла. От тук пък ще направя една връзка, за това че детска ясла в българския език, тоест детската градина за наскоро родените, носи името си във връзка с яслата, в която е положен Младенеца.

Каква е връзката между православната традиция и народностната?

Знаем, че вечерта преди празника Рождество семейството по стара българска традиция, християнска разбира се, се събира около трапезата на т.нар. Бъдни вечер. Тя е последната постна вечеря от Рождествения пост. По тази причина и българската домашна традиция е свързана с ястия, който са постни. Традиционното разбиране за броя на ястията, за това какво трябва да представляват те, е заключена изцяло в етническото, народностно разбиране. Естествено е, че има голямо значение какво ражда тази земя, ако Бъдни вечер се празнува в Африка, съответно няма да бъде поднесен ушав на масата, а вероятно ще бъдат банани. На следващия ден...

- Първия ден от Коледа?!

Можем да си представим защо, всъщност, тази нощ е толкова празнична, едно, че се е случило историческото събитие, в което вечността се пресича с историята, Самият Бог се ражда в човешка плът. В тази нощ, в която, ще изгрее Витлеемската звезда, през деня тя, вероятно, няма да се забележи. Но също така и защото светлината се ражда от мрака, т.е. Имаме едно изключително събитие, през което предстой спасението на целия човешки род чрез изкуплението от страна на Бога в човешка плът на всички дотогавашни грехове на човечеството, воглаве с първородния грях от нашите праотци Адам и Ева. Значи първият ден от празника е Рождество Христово, следващият ден Светата Православна Църква нарича Събор на Пресвета Богородица. Това е празник, на който се отбелязва за пореден път изключително значимата роля на Св. Богородица в цялата човешка история. Ние, православните вярваме, че тя като най-близка до Бога може да предаде молитвите пред Неговото лице, които винаги ще бъдат чути, защото кой син ще откаже молба на любящата си майка.

В същия ден се почита паметта и на св. Йосиф Обручник, на когото Света Богородица, след като е преживяла цялото си детство и младост в Йерусалимския храм, е била предадена, за да бъде неин спътник в живота и, и да опазва нейната чистота.

В третия ден ние празнуваме Стефановден. Тогава почитаме паметта на Светия мъченик и архидякон Стефан. Светата Църква е положила този ден да бъде третия от празничните дни. По всяка вероятност това е било разпоредено в епохата на Вселенските събори. Защо точно св. Стефан? Аз за съжаление не знам, не познавам решението на древната Църква, но моето лично мнение е, че то, по всяка вероятност, е свързано с факта, че светият първомъченик Стефан свидетелства за това, че вижда небесата отворени. Това е събитие, което се случва скоро след кръстната смърт и Възкресение на Господ Йисус Христос. Свидетелството, че небесата са отворени и влизат, и излизат ангели означава, че човечеството е изкупено, че то отново има връзка с небето. Това свидетелство, както знаем от историята, предизвиква изключителен гняв сред тези, които носят, така да се каже, и юридическата, и духовната, а и историческата отговорност за разпъването на Христос – те убиват св. първомъченик Стефан с камъни.

- Част от християнската традиция ли е разменянето на подаръци?

Безкрайно любопитно е как тази традиция се е вграждала в празника. Свързана е с паметта на Светия Божий угодник Николай Мириклийски Чудотворец, който е известен с това, че извършвал благодеяния скрито от хората, който са се нуждаели от тях. Знаем за това как св. Николай е дал тайно кесия с жълтици на баща на три дъщери, който можели да бъдат продадени в робство. Тази традиция е била възродена от един германски свещеник, който в дните около Рождество преобличайки се, така че да не бъде разпознат, правел анонимно благодеяния. Впоследствие един американски писател, Ървин Уошингтън през 18 в. описва, твърде сатирично, навиците на гражданите на Ню Амстердам, както на времето се е наричал Ню Йорк. Техните обичай са били свързани с изобразяване на личността на този някогашен немски свещеник. Те се обличали в чудновати дрехи и разменяли подаръци, докато това събитие не дало идея на търговците в региона да наемат хора, които да се обличат чудновато. И всичко това до деня, в който рекламния художник на една много известна в съвременността безалкохолна напитка не решил да създаде стареца с червения нос, с големия корем, и с червени дрехи, като рекламно лице на същата тази напитка.

- Стигнахме и до комерсиализацията на празника, да се върнем, обаче, към българските народностни традиции - коледарите, как се вместват те в православното, християнското разбиране за Рождество?

Тук има, по мое мнение, има едно смесване. Знаем, че нашият народ е бил традиционно земеделски и скотовъдски. През зимата, общо взето, е празнувал, ползвайки се от плодовете на труда си, и е отбелязвал подобаващо този празник. Ходенето на гости, веселието в обществата на младежите, на девойките - несъмнено в тези обичай има някакъв пръст и езическа традиция, но тя не е идолопоклонническа, както някои смятат, между тях и сериозни авторитети. Според мен тя е традиция на склонността към веселие. Когато се говори за сурвакане не трябва непременно да виждаме в това споменаването на някакво езическо божество, тъй като в основата на всичко това е пожеланието за берекет.

- Някой, обаче, виждат в сурвакницата скиптъра на Меркурий?

За да се вижда езически аксесоар в сурвачката, или в някакъв друг предмет той би трябвало да се назове като такъв. Значи трябва изрично, или с действие, да се посочва някакво друго духовно съдържание, а такова нещо няма. Тук става дума за пожелания за здраве, за успех през идващата година и всичко това в най-студените дни на зимата. Семето е дълбоко в земята, завито е със сняг, с идването на пролетта започват и всички земеделски занятия, и съвсем естествено е, по това време да се разменят такива пожелания.

- Ходенето при кръстника част от народните обичай ли е също?

Мястото на кръстника е особено в разбирането на православния християнин. Той се явява духовен родител, не е случаен човек. По традиция това е някой, който е по-напред във вярата с по-ясно установено място в Църквата, който води духовно и дава необходими духовни съвети на хората, които е завел пред олтара, за да приемат тайнството Свето кръщение.

В някой части на страната се смята за задължение да се отиде при кръстника, така че тук имаме преплитане на народностната традиция с порядъка за поведение в православната Църква по време на празник.

- Какво препоръчвате и какво трябва да направи един православен християнин през тези празнични дни на Рождество Христово?

Като казваме православен християнин трябва да имаме предвид най-малко две групи хора. Тези, който живеят в тайнствата на Църквата и тези, които се смятат за православни, но не са твърде въцърковени. Хората, които живеят в тайнствата на Църквата, приключват Рождественския пост и влизат в радостта на празника, като вземат причастие в първата реждественска служба, която се извършва сутринта на 25 декември. Веднага след това те влизат във веселието на празника, без да прекаляват с ястия и питиета.

За хората, които не живеят тайнствата на Църквата, но се смятат за православни християни, празника е не по-малко голям, естествено. Той е свързан и с размяната на подаръци, и с празничното бездействие, с взаимното привнасяне на радост, с всеобщото веселие. Там където то е, разбира се, възможно в тези времена на криза от всякакъв вид.

*Интервюто е излъчено с някои съкращения по БНР „Христо Ботев” в програмата "Аларма" на 24 декември 2012 г.

ПРОФ. КАРАЛЕЕВ: „НЕКА ДА РАЗСЕЕМ ИЛЮЗИЯТА, ЧЕ ИЗЛИШНОТО НИ Е НЕОБХОДИМО“

Академия Загреб

На 20 септември 2012 бе открито Първото международно студентско биенале „Рисунка“. Участниците в изложбата провела се в галерия „Академия“ са студенти, както от българската Национална художествена академия, така и от множество чуждестранни учебни заведения. Непосредствено преди официалното откриване международно жури определи награди за най-добри работи от проведеното събитие. Награди връчиха и от Съюза на Българските Художници, както и от Националната художествена академия. Свободната авторска рисунка не само си е извоювала място на пълноправен и автономен художествен субект, но и поради непретенциозния си и ефимерен характер изключително вярно, живо и неотложно регистрира нюансите и детайлите на средата в която се създава. Тя е един художествен барометър, който може да ни помогне да се ориентираме в нашия често лишен от спестени емоции постинформационен век. За това, какво точно е рисунката, какво място има тя в изобразителното изкуство, а и в нашето забързано ежедневие, и какви са перспективите, който се очертават пред ново организирания студентски форум ще ни разкаже проф. Любомир Каралеев, ръководител на катедра „Рисуване“ в Национална художествена академия.

- Здравейте проф. Каралеев, какво представя в изложбеното си пространство галерия НХА?

В момента тече експозицията на Първото международно младежко биенале „Рисунка“ - София 2012г. За мен това е събитие, казвам го с цялата отговорност на тази дума, защото не правено в областта на рисунката, особено в областта на студентската рисунка, такова събиране на работи, където участват шест чуждестранни плюс нашата академия. Тоест седем академии са изложени днес в галерия „НХА“. Присъства академията „Мимам Синам“ от Истанбул, Солунската Академия, тази от Будапеща, Академията от Венеция, Белград и Загреб. В центъра на експозицията е представена нашата сбирка от участници – пет човека от изящния факултет на НХА.

- Чуждестранното участие на самите академии, който току що изброихте те като съорганизатори ли са или като участници.

В момента чуждестранните академии са само участващи. Цялата организация, идея и реализация на биеналето е от страна на Националната художествена академия. Идеята дойде преди година и постепенно се оформи и реализира през много етапи и достигна, все пак, до представянето на тази експозиция.

- Каква е за Вас идеята на едно такова представяне? Защо е важно то?

Много пъти съм мислил за рисунката, тя е не само форма на изказ, тя е и един език на човека. Език, които е много древен! Рисунката възниква едновременно с танца и другите активности, в които човешкото същество може да представи своите чувства, мисли, вълнения. И то по начин, които е много директен. Тя най-пряката връзка между главата, сърцето, ръката и белия лист, които е пред художника. Рисунката е честен творчески акт и по нея човек може да познае какъв е самия автор, неговия характер, емоционалността му, вълненията му и неговите чувства. 

 „Миман Синам“ от Истамбул

- Една бърза, моментална индикация на емоционалното състояние!

Точно така, тя е барометър. Барометър не само за отделния индивид, но и за състоянието на обществото. Нервна и задъхана, спокойна и монументална или пък агресивна. Това зависи както от човека, от автора и, така и от средата, в която е нарисувана, в която съществува.

- Като казахте среда, в която съществува, какъв анализ бихте направили на творчеството на участниците от различни държави, какво ги свързва и разделя?

Разбира се, можем да разкрием и общи тенденции и индивидуалността на всяка експозиция, защото работите, който се представени са селектирани във всяка академия. Всяка една от тях е избрала своята сбирка с участници. По този начин ние можем да видим каква е основната тенденция, естетическа, учебна, професионална в съответното учебно заведение. Като често пъти нещата се припокриват като резултат. Същевременно можем да регистрираме и различията. Ако погледнем експозията, която са от Загреб, тя е в онази форма в която човешката фигура почти не присъства. Рисунката става творчески акт като инвенция, като атмосфера и общ амбианс на авторското намерение. Докато в експозицията на „Миман Синам“ от Истамбул можем да видим по-скоро тези етапи, който са в учебната рисунка, като започването на конструкцията на човешка фигура, построяването на пространство и т.н. Все неща, който са в основата на творческата деятелност и креативност на един художник в неговия път.

- Биеналето има конкурсен характер, не ми се иска да формализирам, но кой и как би определил качествата на това, което се представя?

Международно жури определи наградите, имахме представители в журито от Турция, Гърция и от Сърбия. Мога да кажа, че заседанието на това жури беше спокойно и, как да кажа... в съгласие определихме наградите. Наградата, която е, може би, най-голяма и престижна е на Националната академия. Тя беше дадена на участник от Венецианската академия. Тоест, това балканско жури оцени по достойнство всички работи.

Там където има професионализъм, той дали ще бъде в областта на рисунката, която е с по-учебен характер или тази, която е с по-творчески намерения, двата полюса като начало и край на осъзнатия творчески процес, достойнствата се виждат и съответно те се отбелязват с награда или поощрение от журито.

Галерия "Академия"

- А по отношение на българското участие, какво беше определящо за избора на работите, с който участват. Задавам ви този въпрос, понеже споменахте, че първо селекцията се определя на ниво местна художествена академия.

На всеки две години в Националната художествена академия се прави един общо академичен конкурс, в който участват студенти от всички випуски. На базата на този конкурс наградените пет човека получиха не само награди, но и правото да представят свой работи в изложбата на първото международно биенале на рисунката в София. По този начин беше съставена нашата експозиция. Експозиция, която е в различни посоки. Можем да видим по-експресивни работи, който са по-близко до натурата, по-близко и до учебната рисунка. Или в областта на приложността на рисунката. На приложността на онези първи най-изначални условия с който работи рисунката, а именно линията и петното. И вече чрез тези две средства могат да се разрешат най-най различни задачи.

- В този виртуален век, в които живеем какво място може да има една такава изложба, въобще какво място могат да имат рисунките. Адекватно ли е това като начин на изразяване спрямо времето, имаме ли право да претендираме, че можем да формираме тенденции?

Солунска Академия

Разбира се, че има различни процеси в артиста живее необходимостта да изрази своята чувственост, своите мисли, своите намерения. Те да бъдат материализирани по някакъв начин. Възможно е това да стане и с рисунка, и с живопис, и със скулптура, както и с виртуалните форми, който ни дават дигиталните технологии. Мисля, че нещата трябва да се развиват успоредно, да вървят паралелно, а иначе съм убеден, че рисунката е част от човека, част от художника в един момент сякаш може да бъде пренебрегната или възторгвана повече отколкото трябва, но когато рисунката се превърне от цел, от самоцел в средство за изграждане на собствен художнически свят тогава се получават добрите резултати. В този момент се реализират съответно и идеите. Рисунката е много топла, защото е тактилна. Тоест създадена е от ръката, ръкотворна е. Тя е направена от човек за друг човек. Което считам за най-голямото и качество и достойнство.

- Останаха ли им сетива на хората при тази свръхкомуникация и самозадоволяване с емоции да оценят нещо такова?

Разбира се, вярвам, че щом е човешко същество то има и човешки сетива, чувства и мисли. Само материалния свят се мени, иначе същността на човека е една и съща и всъщност рисунката ни дава възможност да отделим важното, ценното, значимото и да разсеем тази илюзия, че излишното ни е необходимо. Необходимото, често пъти е доста малко!

Академия Венеция

- Как виждате бъдещето на това биенале, в България ли ще продължи или ще има някакъв ротационен принцип на представяне?

В процес на изясняване е, това, което е ценно София да остане център на такова международно събитие. Може би ще има гостуващи експозиции и в други страни. Но най-доброто е в перспектива, още не мога да кажа как ще изкристализират нещата, но намерението е биеналето да продължи, защото то ще бъде полезно за всички, и за преподаватели и за студенти, за организатори и за любители и ценители на изкуството.

НХА София

Много Ви благодаря, желая ви успех.

И аз ви благодаря.

Екзорсизъм, или краят на концептуалността

Хубен Черкелов

Интервю на Васил Жечев с Хубен Черкелов*

Някои сигурно все още си спомнят графитите из цяла София: "Хубен, Косьо, Тушев". С художника и един от основателите на галерия „XXL” Хубен Черкелов разговаряме за това какво се е променило в България от лятото на 2000 година, когато заминава за Америка. 12 години по-късно той участва в обща изложба в Музейната галерия за модерно изкуство с Павел Койчев и Греди Аса, с които представиха България на Венецианското биенале през 2011. Освен това Хубен Черкелов наскоро откри и самостоятелна изложба в Министерството на външните работи като част от „Нощта на музеите в София”.







- Условията в България през 90-те бяха определящи за това, което правите, за цялото тогавашно изкуство на „ХХL”. Определящи бяха също времето и мястото. После те се промениха. Това как ви се отрази, работите ви промениха ли се?

- Винаги се старая да работя в синхрон с времето и мястото, където се намирам. Всеки си спомня (разбира се, по-големите от нас) какви бяха настроенията тогава - стачки по улиците, правителствата се сменяха често, никой не си изкарваше мандата. Сега условията са съвсем различни. Може да прозвучи радикално и бунтарско, но, според мен, въпреки ставащото по улиците, днес нещата все пак са влезли в един коловоз. България вече е в Европейската общност! Работите, които правехме през 90-те, отразяваха живота такъв, какъвто го виждахме, и такъв, какъвто би трябвало да бъде. Един идеализиран, вариант, с който искахме да покажем, че има съвременно изкуство, че нещо все пак се случва. В рамките на десет години точно това и направихме. Лансирахме стилове в изкуството, непознати дотогава. Всичко трябваше да се изживее набързо. Но в един момент част от група „XXL” решихме да напуснем, да сменим средата и да отидем в друг социален контекст, с цел да се развиваме в бъдеще. Бяхме наясно, че ще ни трябват много години за аклиматизиране, за намиране на собствен стил и т.н. Това отне десет години и, общо взето, нещата вече са в някакви нормални граници. Сега аз работя в САЩ, Ню Йорк, в много по-рафинирана отпреди 50 години среда, в която липсват изненади. Тя е коренно различна от българската - с наличието на свободен пазар на изкуство.

- Свободният пазар всъщност е основната разлика, така ли?

- Не казвам, че е единствена разлика, но пазарът е много важен фактор, непознат в България. Той отсява доброто от не толкова доброто или поне така е в идеалните условия. Факт е, че човек може да избира на кого да си даде работите. Не знам сега как е? Навремето се организираха откупки на кампаниен принцип, но специално от галерия „XXL” не са откупувани работи от институции в Република България.

- Аз пък се сещам, че в периода на активното навлизане на съвременното изкуство в България, когато се появи галерия „ХХL”, концепцията беше много по-важна от изображението. Струва ми се, че за вас днес има някаква промяна...

- В Америка попаднах на Дейв Хики, един от критиците, чието име се чува най-отчетливо, поне на запад от Мисисипи. С него сме говорили за това какво представлява историята на изкуството в наши дни. Според Хики, това, което ще обединява историите на изкуството, вече ще е принципът на красотата. Никой не знае какво си е мислил Леонардо да Винчи, рисувайки Джокондата, но всички могат да й се насладят. Така че това, което остава, е важното...

- А концептуалността?

- Концептуалността, ако съществува, тя е вече на съвсем различно ниво, с друг нюанс, тоест всичко, което художникът прави, е концептуално по простата причина, че векът е такъв и нещата задължително имат смисъл и логика. И е чисто концептуално да използваш медиите, за да се наложиш като име. Но в изкуство сега концептуалността е доста демоде и не знам как ще се върнат нещата обратно, за да погледнат хората отново сериозно на това, при положение че го няма основният дразнител - тоталитарното общество, и е почти невъзможно да моделираш вкуса на масата. Днес масата моделира вкуса на елита на държавата.

- Не е в корелация, така ли?

- Вижте музиката, вижте филмите, това е вкусът на средния човек, на тълпата. Това не е вкусът на елита, елитът вече е смехотворен. Най-често изглежда много евтино направено, когато е някакъв по-арт музика или... Сега изглежда адски невъзпитано и нахално да налагаш отгоре авангардна музика, например, концерти и т. н. Защото ще има най-много петима почитатели.

- Четох някъде, че това, което правите, го определяте като левичарско. Защо?

- Старая се все пак моето изкуство да бъде достъпно за всеки, дори за подрастващите. Защото вярвам, че то трябва да бъде максимално отворено и да не внушава на хората колко са неграмотни, когато застанат пред едно художествено произведение, а да ги прави съпричастни. Изкуството не е само за някаква елитарна прослойка, да речем интелектуалци, която едва ли не единствена може да реагира адекватно. Старая се да бъда разбираем за максимално широк кръг от хора.

- Всъщност съществува ли елитарно изкуство днес?

- Със сигурност, но то не е толкова влиятелно както преди години, когато имаше червена буржоазия, желязна завеса, Студена война. Защото това противопоставяше западното изкуство на социалистическия реализъм. От друга страна, в Западна Европа, пък и в Америка, имаше концептуализъм, който не рефлектираше по никакъв начин на търсеното от масите и обществото. Вие знаете, че няма абстрактни художници, които да не са от богата западноевропейска страна или от Америка. До скоро не е съществувал абстрактен художник в Африка или в Китай, не е имало и концептуален художник там. А днес всички се мъчат да вкарат азиатския континент и Африка в общия културен разговор. Ние сме свикнали с европейската гледна точка за изкуството - ренесанс, готика, кубизъм и т.н. Всичко е систематизирано, но това не дава отговори на останалата част от света. В Китай изкуството е на съвсем различен принцип, предполагам - в Африка на друг, а при изкуството на индианците - трети. Уж всевалиден канон, който сме учили по история на изкуството, а не работи, а и в бъдеще няма да проработи, защото не е универсален.

- А вие какви илюзии сте загубил и на какви, според вас, продължават да робуват художниците тук, а и отвъд Океана?

- Поради липса на пазарен механизъм всеки има правото да твърди, че всичко, което е произвел, е гениално, изключително, неповторимо... И това е може би най-голямата илюзия, защото няма коректив. От друга страна, и критиците, които пишат за изкуство, и те имат това чувство за изключителност и непогрешимост. Понеже те са тези, които дават оценки. Отново заради липсата на същия механизъм. Реалната среда, обаче, е да разбереш, че нещата се променят непрекъснато и да си дадеш сметка къде се намираш. А в Америка ние имаме други илюзии - това, което правим, айде да не променя света, но си въобразяваме, че е необходимост; и че хората се нуждаят от изкуство. Всъщност някои се нуждаят, но предполагам, голяма част от тях изобщо нямат нужда от него.

- В тази връзка трябва ли да бъде социално ангажиран един автор с работата си?

- Мисля, че авторът, за да бъде конвертируем, харесван, предлаган, излаган, трябва да е част от някаква социална структура. Митът за художника, който работи за себе си, т.е. изкуство за изкуството, е доста стар, от XIX век и такива артисти, които живеят в планини и острови, са твърде малко в съвременното изкуство. По принцип те не са достатъчно определящи.
Да, художникът трябва да има социална значимост, да бъде колекциониран, да участва в актуалния диалог за съвременната икономика.

- Как може художникът да бъде социално ангажиран, при положение, че цените на работите му предполагат да бъде колекциониран от елит, който определя кое е конвертируемо и кое не и формира йерархия сред художниците? Какъв социален ангажимент да има артистът, щом това, което прави, го определят хора без социални потребности и с категорична финансова свобода?

- Вчера ходих в Боянската църква. Стоях пред стенописа с ктиторите Десислава и Калоян. По вашите думи вероятно това са „мутрите” на миналото, новобогаташите, платили на Боянския майстор да ги нарисува. Така е, откакто свят светува. И Медичите са криминална фамилия може би? Това е едната страна от историята на изкуството, така че няма нищо ново и необичайно. Аз как участвам? Купувам рамки, направени от дърводелец, платно, което е изтъкано, наемам ателие, фотографи и т.н. - аз съм част от същата икономика... И накрая се включват т.нар. „малки хора” и аз им давам бизнес по някакъв начин. Никой никъде нищо не определя, всичко е оставено на естествения подбор. Само в посттоталитарните държави все още има хора, които мислят, че изкуството трябва да бъде направлявано, и критикът трябва да показва кое е добро, кое е лошо, без художникът да има право да зададе въпрос „А ти откъде ги знаеш тия неща и на тебе кой ти плаща...?”.

- Нашият разговор винаги стига до анализ на тукашната обстановка, на това какво се е случило, каква е била червено-буржоазната среда в България, пост-социалистическото общество, вегетирането на някакви дружества и институции от онова време. А днес? Това, което правихте тогава, беше реакция, реакционно изкуство. Има ли нещо, което сега да ви провокира по онзи начин, или отвъд Океана единственото важно е пазарът?

- Да, за изкуството в Америка, общо взето, най-важен е пазарът и работата на художника е като работата на всеки друг човек. Художникът заслужава да си получи парите в края на месеца или в края на седмицата и това чувство на получовек, полубог, помазан от съдбата не би трябвало да го има...

- Месиански синдром, а?

- Да, да, това е наистина смешно в XXI век и хората се подиграват с тези претенциозни приказки. За жалост, тук, в България, все още минават номерата с „екстрасенсите”.

- Конвертируеми са, да, така е, защото тук обстановката е в преход, да го наречем постоянен. Това е някаква екзотика на прехода, задължителна при това.

- Мисля, че тия приказки идват от комерсиално настроените артисти, те просто искат пари и за двадесет лева ще те бутнат под автобуса. Те, съответно, са мързеливи и затова придават адски голяма стойност на няколкото свои произведения на година, като говорят за това колко е мистериозно всичко, за някакви енергии и т.н. Това не е честно поведение, то не може да мине в западното общество, само в преходни такива.

- Постоянно говорите колко е важен свободният пазар, но в първите години след 1989 също както и сега нямаше пазар. Тогава с помощта на фондации бяха прокарвани новите тенденции в съвременното изкуство и се налагаха нови автори. Те моделираха вкуса. Какво мислите за този период, защото това, което се случваше, бе извън пазарния механизъм - изкуството не се продаваше и купуваше и не се влияеше от пазара?

- Мисля, че само Център за изкуство „Сорос” подпомагаше съвременното изкуство. Е, вярно, имаше други едни хиляди фондации, които перяха пари чрез старите майстори. Не виждам нищо ново - всеки си има собствени виждания за изкуството. Аз съм много благодарен, че имаше период, през който „Сорос” организираше общи изложби във Варна, София, мисля, че и в Пловдив също с цел да се популяризира съвременното изкуство, което правехме.

- Вие днес прерисувате образи от банкноти, ако мога така да се изразя, даже има и такъв филм на Георги Тенев „Хубен рисува пари”. Какво ви накара да изберете това?

- Рисувам най-често образи, които идват от банкноти или монети - изображения, каквито някой там е решил да сложи. Правя това, което виждам - при мен няма този вид егоизъм, който имат художниците модернисти да изразяват само себе си. Аз не изразявам себе си - това е много важно да се разбере! - аз не изразявам, не измислям нищо. Изображението върху банкнота е вече избрано да бъде поставено там от някаква комисия или човек, а аз обратно, взимайки го, го връщам в художествен образ.

- Това достатъчно ли ви е?

- Достатъчно е, ето примерно Мадарския конник. Оригиналът е релеф край Шумен, сложили са го на банкнота може би с цел да обединят българите, защото това е универсален символ. Това, което обаче аз правя, гледайки тази банкнота, е просто да го върна обратно в художествен първообраз. Тоест екзорсизъм, оживяване на оригинала, това е, което правя – екзорсизъм.

- Това ограничение не го ли чувствате като рамка? Какво, да не би безкрайната творческа свобода да е започнала да ви плаши?

- Времето на свободното изразяване, което всъщност не е съвсем истински свободно, ако погледнем в детайли, свърши. Ето, например, Пикасо, един гениален художник, който е изразявал себе си. Но това е било преди 50 години, в момента това е демоде. Днес никой няма да те остави да изразяваш себе си, освен ако нямаш достатъчно връзки. Повечето съвременни художници работят върху нещо вече създадено - това е важно да се разбере. И тоя егоизъм на художника, който работи сам в ателието си и изразява само себе си, не е съвременна практика, това искам да кажа. Ти трябва да си част от света, в който живееш, да създаваш неща, с които светът може да се съгласи, неща, които вече съществуват. Попарта е също такъв...

- Не е ли много конформистко това?

- Не, за мен е много по-конформистко да говориш, че изразяваш себе си, защото това е бягство от отговорност.
Всичко, което искам да кажа, е, че аз имам в крайна сметка отговорност пред публиката и пред моите колекционери, който купуват работите ми и съм длъжен да правя по-добри произведения, доколкото мога, и да съм максимално сериозен към професията.

*Интервюто е излъчено със съкращения по БНР „Христо Ботев” на 12 май 2012г.
Както е и публикувана версия във в. Култура - Брой 27 (2689), 13 юли 2012
http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/19979

ИВАН РУСЕВ: „КРИЗАТА Е ОПРАВДАНИЕ ЗА НЕВЕЖИТЕ”

интервю на Васил Жечев*

 

Иван Русев

Иван Русев е завършил художествената гимназия в град Казанлък и Национална Художествена Академия, специалност „Промишлен дизайн”. С живопис се занимава, както той казва, от близо двадесет години. Русев участва в множество международни изложби, биеналета и - арт фестивали във Франция, Белгия, Германия, Италия, Хърватска, Великобритания, България и др. Живопистта му е силно интуитивна, експресивна и въздействаща. Повод за разговора ни е участието му в проекта „Събудете стените си” в арт пространството на Арт Рентал. Изложбата е ситуирана в София Сити Център. Без да пресилваме, откриването на юбилейната десета изложба от проекта се превърна в истински купон. За тази атмосферата спомогнаха музикантите Николай Табаков и Миро Морски от Джанго Зе.

- Имат ли в наши дни хората, все още, необходимост от изкуство?

- Всички хора имат потребност от изкуство, защото изкуството възпитава. Възпитава на естетика, на добродетели, а и само по себе си изкуството е нещо положително.

- Като общочовешка потребност ясно, но можем ли да отчетем някаква разлика между тук в България и навън по света?

 - Ами след последния ми престой във Франция и възможността ми да обикалям в доста големи градове и извън нея - в Белгия, в Холандия, в Люксембург, Швейцария, мога да заявя, че има разлика в отношението на самите хора към изкуството. Един такъв пример наблюдавах в един музей; виждаш как баща обяснява на детето цялата история на една картина, то жадно го гледа и попива всяка негова дума, а и само пита за картината съвсем чисто, и непринудено…

- Приемственост някаква?

- Да, именно, така става някакво взаимодействие и връзка между поколенията дори. Това възпитава и оттам се поражда едно отношението към изкуството, което е масово като явление.

- Тогава излиза, че не кризата ни е виновна, ами ние просто нямаме тази приемственост, не сме възпитани явно по този начин, така ли?

- Това тръгва още от училище, от първите години, когато човек се формира. Там е така и не може въобще да става и въпрос за криза. Иначе една малка държава като България има голямо предлагане, а и качеството е на невероятно високо ниво, и като школа и като художници. Може би кризата звучи като някакво извинение за хората, затова че са невежи и не искат дори да погледнат, да надникнат и да си признаят… да отворят сетивата си. Хайде да не ставам банален, но това даже ми е било призива - да бъдем по-позитивни, да бъдем по-чувствителни. Да бъдем по-сетивни към живота въобще.  

- След една определена възраст на човек започва да му трябва някакъв по-конкретен стимул за живот, да има някакво оправдание дори. Теб какво те стимулира, какво те мотивира? Кое е най-важното за теб в живота ти?

- Интересен въпрос… Всичко в този живот ме вдъхновява. Движението ми. Постоянно пътувам на нови места, срещам се с нови хора, най-различни възрастови групи, с най-различни интереси. Това ме обогатява, това ми дава вдъхновение, това ме води до развитие в моята сфера, в моята насока, в работата ми като художник. Да търся, постоянно да експериментирам. Фактически аз в своите картини пресъздавам действителността от настоящия момент. Само по себе си животът е едно вдъхновение.

-Ти си ярък визуален автор, а извън интерпретацията на действителността, каква идея се опитваш да следваш, докато правиш своите работи?

- Когато застана пред платното и започна да рисувам, не следвам определена линия или насока. Аз сядам и пресъздавам това, което виждам, само по себе си това е запечатване на определен момент, на определена ситуация, на някакъв миг. Пресъздаване на емоцията точно в тоя момент. Моята емоция. Аз я запечатвам и я споделям. Аз съм го казвал и друг път, че дарявам емоции и чувства на хората.

- Дай сега да не се движим в тези клишета!

- Това не са клишета, това въобще не са клишета. Може да звучи като клише, но хората въобще и не се замислят и никой не търси отговора. И така се пускат по течението.

- Неглижират някак си?

- Ами да, неглижират. Все повече и повече и затова попадат в един омагьосан кръг. И това, което се случва го наблюдавам най-вече в големите градове. Аз съм живял 15 години в София, и мога да кажа, че просто човек е необходимо за една секунда да се отдръпне, и да погледне как седят нещата отстрани.

- Ти на какви компромиси си склонен. Компромис по отношение на това, което ще нарисуваш, на темата, или по отношение на това, къде ще изложиш? Кой компромис за теб е по-приемлив?

- Според мен един художник, или един творец трябва да излага навсякъде, защото изкуството има място навсякъде! И навсякъде можеш да го откриеш.

- Пък някой казват, че изкуството било елитарно?

 

-  Е, да, изкуството е и елитарно. Но изкуството все пак се създава, за да се консумира от всички хора. То не е създадено само за определен кръг. Всеки може да си позволи, да се докосне до него. Не означава, че трябва непременно да си купиш една картина, че непременно трябва да си купиш най-големия шедьовър в тоя живот…

-Значи, елитарно е притежанието, така ли?

- Ами да, така излиза.

- Иначе всеки би могъл да види…

- ..да се докосне, да отиде и да го пипне, дори.

- Какво е необходимо, за да стане известен един художник? Достатъчно ли е да е много добър, да рисува, грамотно, перфектно… или?

- За да станеш известен художник в днешно време трябва да си 5 пъти по-добър от Леонардо Да Винчи, от Микеланджело, от всички други известни, наложени имена в световното изкуство като най-добрите художници. Като Рембранд, Сорола, и Саргент.

- Не винаги, най-добрият е най-известен, мисля?

- Да, така е. И все пак в наше време се налага последователност, голямо търпение, неуморим труд. Аз работя всеки божи ден, най-малко по 4-5 часа и съм така от близо 20 години. Постоянно ходя, изследвам и рисувам.

- Ти сигурно си давал сметка, че някой друг с по-малки от теб възможности е успял да стане доста по-популярен?

- Всеки открива сам за себе си формулата. Моята формула аз я казах преди малко - постоянство и много, много труд.

- Каква е ролята на PR-а в днешни дни?

- Ролята на PR-а е много голяма. За съжаление обаче в България няма такава установена тенденция все още. Докато в чужбина нещата седят по иначе - начина на работа между галеристите, мениджърите, PR - ите и художниците е строго установен. Мениджърът или PR-ът е медиаторът, връзката между твореца и публиката. Не е необходимо художникът да хвърля енергията си и да се превръща сам себе си в мениджър. Неговата работа е да рисува!

- Диференцирани са позициите?

- Да, абсолютно. Всеки си знае мястото и всеки си заема функцията. 

- Ако тук на един художник се налага да се самопредлага и рекламира, това не принизява ли, не профанизира ли творческия акт. Неговата чистота, деликатността на самото създаване на картина, на онзи творчески замах?

- Ами на мен ми се е налагало.

- Не се ли чувства човек омърсен по този начин?

- Не, не трябва художникът да се чувства унизен, защото в крайна сметка той трябва да е запознат с целият този процес и да знае как се случват нещата. Аз самият съм се опитвал да застана и от едната, и от другата страна. Сам съм ходил по галерии, сам съм си представял нещата, сам съм си издействал някакви участия. В смисъл, сам се заявяваш! Това съм го опитал и вярно - много е трудно, но и ролята на самите галеристи в България е много различна от начина на работа на галеристите в Европа. Защото там един галерист когато приема художника, той изцяло се грижи за популяризирането му, за рекламата, абсолютно във всяко едно отношение. За да го наложи на пазара, защото интересът тук е взаимен. Един художник рисува и иска да изложи своите творби, галеристът е човекът, който предлага съответното място и дава възможност именно на артистите да бъдат забелязани. Но не винаги се получава. Защото аз съм сигурен, че има хора, които никога не са чували за мен, както и за други невероятно добри художници от днешно време. И в България - визирам. Те така си остават някъде по ателиетата, по градовете, по селата - и никой няма и да чуе за тях.

- Значи, оценката не е много обективна, няма справедливост, така ли?

- Няма пълноценно взаимодействие между галеристите и художниците в България, докато…. не искам да правим постоянно съпоставки навън как е.

- Да, досадно е, честно казано…

- Да, досадно е, защото много хора слушайки ме ще си кажат: „Иди навън, като не ти харесва тук”. То в това, честно казано, се състои именно и причината хората да бягат навън. Според мен един художник много по-лесно би се реализирал в чужбина, отколкото в България. Това и времето го показва. Много наши художници са се доказали в чужбина, в цяла Европа и в Америка дори.

- Какво правиш ти тук тогава?

- Аз творя. Създавам. А за това няма значение в коя точка на света си. Аз се чувствам комфортно навсякъде. Един творец трябва да е лесно адаптивен, да приема целия свят. Ако той не го приема, това означава, че той самият не е толкова сетивен, и няма как да усети и да пресъздаде тази емоция…

-Чисто хронологично самият ти как определяш развитието си като художник?

- Това нещо хората го оценяват. Наблюдавам реакциите им. Участията ми от година на година, поканите, които получавам, съответно. Това само по себе си е доказателство, че аз се развивам. Защото ако не се развивах никой нямаше да се интересува от мен.

- Ти някакви цели поставяш ли си?

- Не, аз не гоня никакви цели. Когато рисувам, сядам и рисувам заради самото рисуване. Последното нещо, което да мисля, когато седна да рисувам, е в коя галерия ще излагам, къде ще я покажа тази картина, на кой галерист ще я дам да я продаде. Вярвам, че всяка картина си има времето и мястото, където ще я експонирам и то ще си дойде.

- Чисто интуитивен подход?

- Да, абсолютно. На това залагам. И досега интуицията ми не ме е лъгала или подвеждала.

- От какво си повлиян?

- Руската школа определено ме е повлияла. Смятам, че тяхната живопис е на най-високо ниво. Неслучайно там са най-големите музеи от Световното изкуство - Ермитажа, Третяковска галерия, Пушкинския музей. А ако говорим като художници - Ван Гог е живописецът, който ме е вдъхновявал най-силно и продължава да ме вдъхновява. От българските художници - Владимир Димитров - Майстора. За мен това е изведен художник - импресионист. Дечко Узунов също. Това са завършени художници.

- Какво ти е мнението за т. нар. съвременно изкуство?

- Не искам да давам някаква конкретна оценка на този тип изкуство. Оставям всеки сам да изразява себе си. Щом някой намира, че това е изкуство - ОК. Но за мен в наши дни думата изкуство не може да се използва, тя, като че ли не съществува. По-скоро остава в музеите. Може би, след 100 - 200 - 300 години времето ще покаже. Историята! Защото ние в момента пишем някаква история.

- Какво правим днес? Някакъв постмодернистичен подход? Смесваме техники, стилове?

- Аз го казах. Всеки сам за себе си избира. Трудно ми е да определям и да давам такива крайни преценки за изкуството. Мога да говоря за живописта, за моята живопис, за това, което аз създавам. Не искам да давам оценки за останалите художници.

- Да поговорим тогава за това, което ти правиш.

- Мен ме вдъхновява животът сам по себе си. Всичко, което се случва сутрин - още в момента, в който се събудя… Досегът ми до морето, съзерцаването ми. Прекарвам дълги утрини на брега на морето по 2-3 часа. След което се прибирам, сядам и рисувам. Или взимам статива, съответно, и отивам на някое красиво място. Това ми е вдъхновението. Движението, емоцията, красотата, както вече казах. Няма начин…

Не мога да взема две ламарини, да ги сложа и да кажа: това е изкуство. Да ги взема, някъде да ги подпра в някаква гора или… Абе, да отрежеш две дървета с флекс - това е изкуство ли е? Това за мен е пародия. Не знам как някой хора смеят да твърдят, че е. За мен това всеки един човек, хванат от пътя може да го направи. Да седнеш да рисуваш е съвсем различно.

И се учудвам, че имам колеги, които са казали, че в наши дни не би трябвало да има художник с четка - такова понятие вече нямало… и със статив? Как да няма? Има много художници, които рисуват именно по класическите методи - с масло и с платно. Не можеш да ги отречеш, те съществуват. Щом ти си позволяваш да вземеш две кубчета и да кажеш, че това е изкуство, ти нямаш право тогава да даваш оценка на другите хора. При условие, че това е класическото и оттам е тръгнало изкуството. Нали?! Едно е да те отрекат, когато се създава ново теченията в изкуството и ти въпреки всичко… въпреки че хората те отричат излагаш новаторските си картини и оттам в последствие тръгва цяло едно течение в изкуството - визирам импресионистите. Но сега да повтаряш нещо направено още през шейсетте - седемдесетте и да вярваш, че си новатор, че е достатъчно да скандализираш, да си авангардист… , а и накрая да даваш оценки….  

- Кой тогава има право да дава оценка? Колко струва изкуството? Кой може да оцени колко струва една картина?

- Това си го решава автора. Изкуството струва толкова, колкото някой плати за него.

- Ти как определяш цените на работите си?

- Пак по интуиция.

- Отново чисто интуитивно!?

В момента, когато редя една изложба, тогава на момента решавам цените.

- Последната изложба, в която участваш е в арт пространството на Арт Рентал в София Сити Център. С какво този проект е по-различен от всичко, в което до сега си участвал? С какво е уникален?

- Проектът „Събудете стените си” е един иновативен проект. Интересното е сблъсъкът между едно такова място - символ на масовата консумация, каквото е мола и изкуството, което само по себе си е елитарно, както вече изяснихме преди малко. Самото разчупване на рамките, на тази елитарна рамка е това, от което българската публика има нужда. За мен това е един супер новаторски експеримент, чиято цел преминава отвъд евтината провокация.  Това е идеята на проекта и именно това ме спечели да участвам в него.   

- А успешен ли е като реализация проектът, като концепция звучи добре?

- Ами само ще споделя, че за последните десет месеца в рамките на проекта 51 автори са излагали с над 700 произведения. На ден хората, които минават от тук са между 1000 и 4000. Едва ли в една галерия има такъв поток от хора и едва ли за един ден една картина може да бъде видяна от толкова многобройна публика. Докато тук има тази възможност и това само по себе си прави проекта уникален.

*Интервюто на В. Жечев е излъчено със съкращения в ефир по Българското Национално Радио /БНР/ на 17 ноември 2012 по програма "Христо Ботев" в рамките на предаването "Аларма" с водещ Цветан Цветанов.