ПРОФ. КАРАЛЕЕВ: „НЕКА ДА РАЗСЕЕМ ИЛЮЗИЯТА, ЧЕ ИЗЛИШНОТО НИ Е НЕОБХОДИМО“

Академия Загреб

На 20 септември 2012 бе открито Първото международно студентско биенале „Рисунка“. Участниците в изложбата провела се в галерия „Академия“ са студенти, както от българската Национална художествена академия, така и от множество чуждестранни учебни заведения. Непосредствено преди официалното откриване международно жури определи награди за най-добри работи от проведеното събитие. Награди връчиха и от Съюза на Българските Художници, както и от Националната художествена академия. Свободната авторска рисунка не само си е извоювала място на пълноправен и автономен художествен субект, но и поради непретенциозния си и ефимерен характер изключително вярно, живо и неотложно регистрира нюансите и детайлите на средата в която се създава. Тя е един художествен барометър, който може да ни помогне да се ориентираме в нашия често лишен от спестени емоции постинформационен век. За това, какво точно е рисунката, какво място има тя в изобразителното изкуство, а и в нашето забързано ежедневие, и какви са перспективите, който се очертават пред ново организирания студентски форум ще ни разкаже проф. Любомир Каралеев, ръководител на катедра „Рисуване“ в Национална художествена академия.

- Здравейте проф. Каралеев, какво представя в изложбеното си пространство галерия НХА?

В момента тече експозицията на Първото международно младежко биенале „Рисунка“ - София 2012г. За мен това е събитие, казвам го с цялата отговорност на тази дума, защото не правено в областта на рисунката, особено в областта на студентската рисунка, такова събиране на работи, където участват шест чуждестранни плюс нашата академия. Тоест седем академии са изложени днес в галерия „НХА“. Присъства академията „Мимам Синам“ от Истанбул, Солунската Академия, тази от Будапеща, Академията от Венеция, Белград и Загреб. В центъра на експозицията е представена нашата сбирка от участници – пет човека от изящния факултет на НХА.

- Чуждестранното участие на самите академии, който току що изброихте те като съорганизатори ли са или като участници.

В момента чуждестранните академии са само участващи. Цялата организация, идея и реализация на биеналето е от страна на Националната художествена академия. Идеята дойде преди година и постепенно се оформи и реализира през много етапи и достигна, все пак, до представянето на тази експозиция.

- Каква е за Вас идеята на едно такова представяне? Защо е важно то?

Много пъти съм мислил за рисунката, тя е не само форма на изказ, тя е и един език на човека. Език, които е много древен! Рисунката възниква едновременно с танца и другите активности, в които човешкото същество може да представи своите чувства, мисли, вълнения. И то по начин, които е много директен. Тя най-пряката връзка между главата, сърцето, ръката и белия лист, които е пред художника. Рисунката е честен творчески акт и по нея човек може да познае какъв е самия автор, неговия характер, емоционалността му, вълненията му и неговите чувства. 

 „Миман Синам“ от Истамбул

- Една бърза, моментална индикация на емоционалното състояние!

Точно така, тя е барометър. Барометър не само за отделния индивид, но и за състоянието на обществото. Нервна и задъхана, спокойна и монументална или пък агресивна. Това зависи както от човека, от автора и, така и от средата, в която е нарисувана, в която съществува.

- Като казахте среда, в която съществува, какъв анализ бихте направили на творчеството на участниците от различни държави, какво ги свързва и разделя?

Разбира се, можем да разкрием и общи тенденции и индивидуалността на всяка експозиция, защото работите, който се представени са селектирани във всяка академия. Всяка една от тях е избрала своята сбирка с участници. По този начин ние можем да видим каква е основната тенденция, естетическа, учебна, професионална в съответното учебно заведение. Като често пъти нещата се припокриват като резултат. Същевременно можем да регистрираме и различията. Ако погледнем експозията, която са от Загреб, тя е в онази форма в която човешката фигура почти не присъства. Рисунката става творчески акт като инвенция, като атмосфера и общ амбианс на авторското намерение. Докато в експозицията на „Миман Синам“ от Истамбул можем да видим по-скоро тези етапи, който са в учебната рисунка, като започването на конструкцията на човешка фигура, построяването на пространство и т.н. Все неща, който са в основата на творческата деятелност и креативност на един художник в неговия път.

- Биеналето има конкурсен характер, не ми се иска да формализирам, но кой и как би определил качествата на това, което се представя?

Международно жури определи наградите, имахме представители в журито от Турция, Гърция и от Сърбия. Мога да кажа, че заседанието на това жури беше спокойно и, как да кажа... в съгласие определихме наградите. Наградата, която е, може би, най-голяма и престижна е на Националната академия. Тя беше дадена на участник от Венецианската академия. Тоест, това балканско жури оцени по достойнство всички работи.

Там където има професионализъм, той дали ще бъде в областта на рисунката, която е с по-учебен характер или тази, която е с по-творчески намерения, двата полюса като начало и край на осъзнатия творчески процес, достойнствата се виждат и съответно те се отбелязват с награда или поощрение от журито.

Галерия "Академия"

- А по отношение на българското участие, какво беше определящо за избора на работите, с който участват. Задавам ви този въпрос, понеже споменахте, че първо селекцията се определя на ниво местна художествена академия.

На всеки две години в Националната художествена академия се прави един общо академичен конкурс, в който участват студенти от всички випуски. На базата на този конкурс наградените пет човека получиха не само награди, но и правото да представят свой работи в изложбата на първото международно биенале на рисунката в София. По този начин беше съставена нашата експозиция. Експозиция, която е в различни посоки. Можем да видим по-експресивни работи, който са по-близко до натурата, по-близко и до учебната рисунка. Или в областта на приложността на рисунката. На приложността на онези първи най-изначални условия с който работи рисунката, а именно линията и петното. И вече чрез тези две средства могат да се разрешат най-най различни задачи.

- В този виртуален век, в които живеем какво място може да има една такава изложба, въобще какво място могат да имат рисунките. Адекватно ли е това като начин на изразяване спрямо времето, имаме ли право да претендираме, че можем да формираме тенденции?

Солунска Академия

Разбира се, че има различни процеси в артиста живее необходимостта да изрази своята чувственост, своите мисли, своите намерения. Те да бъдат материализирани по някакъв начин. Възможно е това да стане и с рисунка, и с живопис, и със скулптура, както и с виртуалните форми, който ни дават дигиталните технологии. Мисля, че нещата трябва да се развиват успоредно, да вървят паралелно, а иначе съм убеден, че рисунката е част от човека, част от художника в един момент сякаш може да бъде пренебрегната или възторгвана повече отколкото трябва, но когато рисунката се превърне от цел, от самоцел в средство за изграждане на собствен художнически свят тогава се получават добрите резултати. В този момент се реализират съответно и идеите. Рисунката е много топла, защото е тактилна. Тоест създадена е от ръката, ръкотворна е. Тя е направена от човек за друг човек. Което считам за най-голямото и качество и достойнство.

- Останаха ли им сетива на хората при тази свръхкомуникация и самозадоволяване с емоции да оценят нещо такова?

Разбира се, вярвам, че щом е човешко същество то има и човешки сетива, чувства и мисли. Само материалния свят се мени, иначе същността на човека е една и съща и всъщност рисунката ни дава възможност да отделим важното, ценното, значимото и да разсеем тази илюзия, че излишното ни е необходимо. Необходимото, често пъти е доста малко!

Академия Венеция

- Как виждате бъдещето на това биенале, в България ли ще продължи или ще има някакъв ротационен принцип на представяне?

В процес на изясняване е, това, което е ценно София да остане център на такова международно събитие. Може би ще има гостуващи експозиции и в други страни. Но най-доброто е в перспектива, още не мога да кажа как ще изкристализират нещата, но намерението е биеналето да продължи, защото то ще бъде полезно за всички, и за преподаватели и за студенти, за организатори и за любители и ценители на изкуството.

НХА София

Много Ви благодаря, желая ви успех.

И аз ви благодаря.

Екзорсизъм, или краят на концептуалността

Хубен Черкелов

Интервю на Васил Жечев с Хубен Черкелов*

Някои сигурно все още си спомнят графитите из цяла София: "Хубен, Косьо, Тушев". С художника и един от основателите на галерия „XXL” Хубен Черкелов разговаряме за това какво се е променило в България от лятото на 2000 година, когато заминава за Америка. 12 години по-късно той участва в обща изложба в Музейната галерия за модерно изкуство с Павел Койчев и Греди Аса, с които представиха България на Венецианското биенале през 2011. Освен това Хубен Черкелов наскоро откри и самостоятелна изложба в Министерството на външните работи като част от „Нощта на музеите в София”.







- Условията в България през 90-те бяха определящи за това, което правите, за цялото тогавашно изкуство на „ХХL”. Определящи бяха също времето и мястото. После те се промениха. Това как ви се отрази, работите ви промениха ли се?

- Винаги се старая да работя в синхрон с времето и мястото, където се намирам. Всеки си спомня (разбира се, по-големите от нас) какви бяха настроенията тогава - стачки по улиците, правителствата се сменяха често, никой не си изкарваше мандата. Сега условията са съвсем различни. Може да прозвучи радикално и бунтарско, но, според мен, въпреки ставащото по улиците, днес нещата все пак са влезли в един коловоз. България вече е в Европейската общност! Работите, които правехме през 90-те, отразяваха живота такъв, какъвто го виждахме, и такъв, какъвто би трябвало да бъде. Един идеализиран, вариант, с който искахме да покажем, че има съвременно изкуство, че нещо все пак се случва. В рамките на десет години точно това и направихме. Лансирахме стилове в изкуството, непознати дотогава. Всичко трябваше да се изживее набързо. Но в един момент част от група „XXL” решихме да напуснем, да сменим средата и да отидем в друг социален контекст, с цел да се развиваме в бъдеще. Бяхме наясно, че ще ни трябват много години за аклиматизиране, за намиране на собствен стил и т.н. Това отне десет години и, общо взето, нещата вече са в някакви нормални граници. Сега аз работя в САЩ, Ню Йорк, в много по-рафинирана отпреди 50 години среда, в която липсват изненади. Тя е коренно различна от българската - с наличието на свободен пазар на изкуство.

- Свободният пазар всъщност е основната разлика, така ли?

- Не казвам, че е единствена разлика, но пазарът е много важен фактор, непознат в България. Той отсява доброто от не толкова доброто или поне така е в идеалните условия. Факт е, че човек може да избира на кого да си даде работите. Не знам сега как е? Навремето се организираха откупки на кампаниен принцип, но специално от галерия „XXL” не са откупувани работи от институции в Република България.

- Аз пък се сещам, че в периода на активното навлизане на съвременното изкуство в България, когато се появи галерия „ХХL”, концепцията беше много по-важна от изображението. Струва ми се, че за вас днес има някаква промяна...

- В Америка попаднах на Дейв Хики, един от критиците, чието име се чува най-отчетливо, поне на запад от Мисисипи. С него сме говорили за това какво представлява историята на изкуството в наши дни. Според Хики, това, което ще обединява историите на изкуството, вече ще е принципът на красотата. Никой не знае какво си е мислил Леонардо да Винчи, рисувайки Джокондата, но всички могат да й се насладят. Така че това, което остава, е важното...

- А концептуалността?

- Концептуалността, ако съществува, тя е вече на съвсем различно ниво, с друг нюанс, тоест всичко, което художникът прави, е концептуално по простата причина, че векът е такъв и нещата задължително имат смисъл и логика. И е чисто концептуално да използваш медиите, за да се наложиш като име. Но в изкуство сега концептуалността е доста демоде и не знам как ще се върнат нещата обратно, за да погледнат хората отново сериозно на това, при положение че го няма основният дразнител - тоталитарното общество, и е почти невъзможно да моделираш вкуса на масата. Днес масата моделира вкуса на елита на държавата.

- Не е в корелация, така ли?

- Вижте музиката, вижте филмите, това е вкусът на средния човек, на тълпата. Това не е вкусът на елита, елитът вече е смехотворен. Най-често изглежда много евтино направено, когато е някакъв по-арт музика или... Сега изглежда адски невъзпитано и нахално да налагаш отгоре авангардна музика, например, концерти и т. н. Защото ще има най-много петима почитатели.

- Четох някъде, че това, което правите, го определяте като левичарско. Защо?

- Старая се все пак моето изкуство да бъде достъпно за всеки, дори за подрастващите. Защото вярвам, че то трябва да бъде максимално отворено и да не внушава на хората колко са неграмотни, когато застанат пред едно художествено произведение, а да ги прави съпричастни. Изкуството не е само за някаква елитарна прослойка, да речем интелектуалци, която едва ли не единствена може да реагира адекватно. Старая се да бъда разбираем за максимално широк кръг от хора.

- Всъщност съществува ли елитарно изкуство днес?

- Със сигурност, но то не е толкова влиятелно както преди години, когато имаше червена буржоазия, желязна завеса, Студена война. Защото това противопоставяше западното изкуство на социалистическия реализъм. От друга страна, в Западна Европа, пък и в Америка, имаше концептуализъм, който не рефлектираше по никакъв начин на търсеното от масите и обществото. Вие знаете, че няма абстрактни художници, които да не са от богата западноевропейска страна или от Америка. До скоро не е съществувал абстрактен художник в Африка или в Китай, не е имало и концептуален художник там. А днес всички се мъчат да вкарат азиатския континент и Африка в общия културен разговор. Ние сме свикнали с европейската гледна точка за изкуството - ренесанс, готика, кубизъм и т.н. Всичко е систематизирано, но това не дава отговори на останалата част от света. В Китай изкуството е на съвсем различен принцип, предполагам - в Африка на друг, а при изкуството на индианците - трети. Уж всевалиден канон, който сме учили по история на изкуството, а не работи, а и в бъдеще няма да проработи, защото не е универсален.

- А вие какви илюзии сте загубил и на какви, според вас, продължават да робуват художниците тук, а и отвъд Океана?

- Поради липса на пазарен механизъм всеки има правото да твърди, че всичко, което е произвел, е гениално, изключително, неповторимо... И това е може би най-голямата илюзия, защото няма коректив. От друга страна, и критиците, които пишат за изкуство, и те имат това чувство за изключителност и непогрешимост. Понеже те са тези, които дават оценки. Отново заради липсата на същия механизъм. Реалната среда, обаче, е да разбереш, че нещата се променят непрекъснато и да си дадеш сметка къде се намираш. А в Америка ние имаме други илюзии - това, което правим, айде да не променя света, но си въобразяваме, че е необходимост; и че хората се нуждаят от изкуство. Всъщност някои се нуждаят, но предполагам, голяма част от тях изобщо нямат нужда от него.

- В тази връзка трябва ли да бъде социално ангажиран един автор с работата си?

- Мисля, че авторът, за да бъде конвертируем, харесван, предлаган, излаган, трябва да е част от някаква социална структура. Митът за художника, който работи за себе си, т.е. изкуство за изкуството, е доста стар, от XIX век и такива артисти, които живеят в планини и острови, са твърде малко в съвременното изкуство. По принцип те не са достатъчно определящи.
Да, художникът трябва да има социална значимост, да бъде колекциониран, да участва в актуалния диалог за съвременната икономика.

- Как може художникът да бъде социално ангажиран, при положение, че цените на работите му предполагат да бъде колекциониран от елит, който определя кое е конвертируемо и кое не и формира йерархия сред художниците? Какъв социален ангажимент да има артистът, щом това, което прави, го определят хора без социални потребности и с категорична финансова свобода?

- Вчера ходих в Боянската църква. Стоях пред стенописа с ктиторите Десислава и Калоян. По вашите думи вероятно това са „мутрите” на миналото, новобогаташите, платили на Боянския майстор да ги нарисува. Така е, откакто свят светува. И Медичите са криминална фамилия може би? Това е едната страна от историята на изкуството, така че няма нищо ново и необичайно. Аз как участвам? Купувам рамки, направени от дърводелец, платно, което е изтъкано, наемам ателие, фотографи и т.н. - аз съм част от същата икономика... И накрая се включват т.нар. „малки хора” и аз им давам бизнес по някакъв начин. Никой никъде нищо не определя, всичко е оставено на естествения подбор. Само в посттоталитарните държави все още има хора, които мислят, че изкуството трябва да бъде направлявано, и критикът трябва да показва кое е добро, кое е лошо, без художникът да има право да зададе въпрос „А ти откъде ги знаеш тия неща и на тебе кой ти плаща...?”.

- Нашият разговор винаги стига до анализ на тукашната обстановка, на това какво се е случило, каква е била червено-буржоазната среда в България, пост-социалистическото общество, вегетирането на някакви дружества и институции от онова време. А днес? Това, което правихте тогава, беше реакция, реакционно изкуство. Има ли нещо, което сега да ви провокира по онзи начин, или отвъд Океана единственото важно е пазарът?

- Да, за изкуството в Америка, общо взето, най-важен е пазарът и работата на художника е като работата на всеки друг човек. Художникът заслужава да си получи парите в края на месеца или в края на седмицата и това чувство на получовек, полубог, помазан от съдбата не би трябвало да го има...

- Месиански синдром, а?

- Да, да, това е наистина смешно в XXI век и хората се подиграват с тези претенциозни приказки. За жалост, тук, в България, все още минават номерата с „екстрасенсите”.

- Конвертируеми са, да, така е, защото тук обстановката е в преход, да го наречем постоянен. Това е някаква екзотика на прехода, задължителна при това.

- Мисля, че тия приказки идват от комерсиално настроените артисти, те просто искат пари и за двадесет лева ще те бутнат под автобуса. Те, съответно, са мързеливи и затова придават адски голяма стойност на няколкото свои произведения на година, като говорят за това колко е мистериозно всичко, за някакви енергии и т.н. Това не е честно поведение, то не може да мине в западното общество, само в преходни такива.

- Постоянно говорите колко е важен свободният пазар, но в първите години след 1989 също както и сега нямаше пазар. Тогава с помощта на фондации бяха прокарвани новите тенденции в съвременното изкуство и се налагаха нови автори. Те моделираха вкуса. Какво мислите за този период, защото това, което се случваше, бе извън пазарния механизъм - изкуството не се продаваше и купуваше и не се влияеше от пазара?

- Мисля, че само Център за изкуство „Сорос” подпомагаше съвременното изкуство. Е, вярно, имаше други едни хиляди фондации, които перяха пари чрез старите майстори. Не виждам нищо ново - всеки си има собствени виждания за изкуството. Аз съм много благодарен, че имаше период, през който „Сорос” организираше общи изложби във Варна, София, мисля, че и в Пловдив също с цел да се популяризира съвременното изкуство, което правехме.

- Вие днес прерисувате образи от банкноти, ако мога така да се изразя, даже има и такъв филм на Георги Тенев „Хубен рисува пари”. Какво ви накара да изберете това?

- Рисувам най-често образи, които идват от банкноти или монети - изображения, каквито някой там е решил да сложи. Правя това, което виждам - при мен няма този вид егоизъм, който имат художниците модернисти да изразяват само себе си. Аз не изразявам себе си - това е много важно да се разбере! - аз не изразявам, не измислям нищо. Изображението върху банкнота е вече избрано да бъде поставено там от някаква комисия или човек, а аз обратно, взимайки го, го връщам в художествен образ.

- Това достатъчно ли ви е?

- Достатъчно е, ето примерно Мадарския конник. Оригиналът е релеф край Шумен, сложили са го на банкнота може би с цел да обединят българите, защото това е универсален символ. Това, което обаче аз правя, гледайки тази банкнота, е просто да го върна обратно в художествен първообраз. Тоест екзорсизъм, оживяване на оригинала, това е, което правя – екзорсизъм.

- Това ограничение не го ли чувствате като рамка? Какво, да не би безкрайната творческа свобода да е започнала да ви плаши?

- Времето на свободното изразяване, което всъщност не е съвсем истински свободно, ако погледнем в детайли, свърши. Ето, например, Пикасо, един гениален художник, който е изразявал себе си. Но това е било преди 50 години, в момента това е демоде. Днес никой няма да те остави да изразяваш себе си, освен ако нямаш достатъчно връзки. Повечето съвременни художници работят върху нещо вече създадено - това е важно да се разбере. И тоя егоизъм на художника, който работи сам в ателието си и изразява само себе си, не е съвременна практика, това искам да кажа. Ти трябва да си част от света, в който живееш, да създаваш неща, с които светът може да се съгласи, неща, които вече съществуват. Попарта е също такъв...

- Не е ли много конформистко това?

- Не, за мен е много по-конформистко да говориш, че изразяваш себе си, защото това е бягство от отговорност.
Всичко, което искам да кажа, е, че аз имам в крайна сметка отговорност пред публиката и пред моите колекционери, който купуват работите ми и съм длъжен да правя по-добри произведения, доколкото мога, и да съм максимално сериозен към професията.

*Интервюто е излъчено със съкращения по БНР „Христо Ботев” на 12 май 2012г.
Както е и публикувана версия във в. Култура - Брой 27 (2689), 13 юли 2012
http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/19979

ИВАН РУСЕВ: „КРИЗАТА Е ОПРАВДАНИЕ ЗА НЕВЕЖИТЕ”

интервю на Васил Жечев*

 

Иван Русев

Иван Русев е завършил художествената гимназия в град Казанлък и Национална Художествена Академия, специалност „Промишлен дизайн”. С живопис се занимава, както той казва, от близо двадесет години. Русев участва в множество международни изложби, биеналета и - арт фестивали във Франция, Белгия, Германия, Италия, Хърватска, Великобритания, България и др. Живопистта му е силно интуитивна, експресивна и въздействаща. Повод за разговора ни е участието му в проекта „Събудете стените си” в арт пространството на Арт Рентал. Изложбата е ситуирана в София Сити Център. Без да пресилваме, откриването на юбилейната десета изложба от проекта се превърна в истински купон. За тази атмосферата спомогнаха музикантите Николай Табаков и Миро Морски от Джанго Зе.

- Имат ли в наши дни хората, все още, необходимост от изкуство?

- Всички хора имат потребност от изкуство, защото изкуството възпитава. Възпитава на естетика, на добродетели, а и само по себе си изкуството е нещо положително.

- Като общочовешка потребност ясно, но можем ли да отчетем някаква разлика между тук в България и навън по света?

 - Ами след последния ми престой във Франция и възможността ми да обикалям в доста големи градове и извън нея - в Белгия, в Холандия, в Люксембург, Швейцария, мога да заявя, че има разлика в отношението на самите хора към изкуството. Един такъв пример наблюдавах в един музей; виждаш как баща обяснява на детето цялата история на една картина, то жадно го гледа и попива всяка негова дума, а и само пита за картината съвсем чисто, и непринудено…

- Приемственост някаква?

- Да, именно, така става някакво взаимодействие и връзка между поколенията дори. Това възпитава и оттам се поражда едно отношението към изкуството, което е масово като явление.

- Тогава излиза, че не кризата ни е виновна, ами ние просто нямаме тази приемственост, не сме възпитани явно по този начин, така ли?

- Това тръгва още от училище, от първите години, когато човек се формира. Там е така и не може въобще да става и въпрос за криза. Иначе една малка държава като България има голямо предлагане, а и качеството е на невероятно високо ниво, и като школа и като художници. Може би кризата звучи като някакво извинение за хората, затова че са невежи и не искат дори да погледнат, да надникнат и да си признаят… да отворят сетивата си. Хайде да не ставам банален, но това даже ми е било призива - да бъдем по-позитивни, да бъдем по-чувствителни. Да бъдем по-сетивни към живота въобще.  

- След една определена възраст на човек започва да му трябва някакъв по-конкретен стимул за живот, да има някакво оправдание дори. Теб какво те стимулира, какво те мотивира? Кое е най-важното за теб в живота ти?

- Интересен въпрос… Всичко в този живот ме вдъхновява. Движението ми. Постоянно пътувам на нови места, срещам се с нови хора, най-различни възрастови групи, с най-различни интереси. Това ме обогатява, това ми дава вдъхновение, това ме води до развитие в моята сфера, в моята насока, в работата ми като художник. Да търся, постоянно да експериментирам. Фактически аз в своите картини пресъздавам действителността от настоящия момент. Само по себе си животът е едно вдъхновение.

-Ти си ярък визуален автор, а извън интерпретацията на действителността, каква идея се опитваш да следваш, докато правиш своите работи?

- Когато застана пред платното и започна да рисувам, не следвам определена линия или насока. Аз сядам и пресъздавам това, което виждам, само по себе си това е запечатване на определен момент, на определена ситуация, на някакъв миг. Пресъздаване на емоцията точно в тоя момент. Моята емоция. Аз я запечатвам и я споделям. Аз съм го казвал и друг път, че дарявам емоции и чувства на хората.

- Дай сега да не се движим в тези клишета!

- Това не са клишета, това въобще не са клишета. Може да звучи като клише, но хората въобще и не се замислят и никой не търси отговора. И така се пускат по течението.

- Неглижират някак си?

- Ами да, неглижират. Все повече и повече и затова попадат в един омагьосан кръг. И това, което се случва го наблюдавам най-вече в големите градове. Аз съм живял 15 години в София, и мога да кажа, че просто човек е необходимо за една секунда да се отдръпне, и да погледне как седят нещата отстрани.

- Ти на какви компромиси си склонен. Компромис по отношение на това, което ще нарисуваш, на темата, или по отношение на това, къде ще изложиш? Кой компромис за теб е по-приемлив?

- Според мен един художник, или един творец трябва да излага навсякъде, защото изкуството има място навсякъде! И навсякъде можеш да го откриеш.

- Пък някой казват, че изкуството било елитарно?

 

-  Е, да, изкуството е и елитарно. Но изкуството все пак се създава, за да се консумира от всички хора. То не е създадено само за определен кръг. Всеки може да си позволи, да се докосне до него. Не означава, че трябва непременно да си купиш една картина, че непременно трябва да си купиш най-големия шедьовър в тоя живот…

-Значи, елитарно е притежанието, така ли?

- Ами да, така излиза.

- Иначе всеки би могъл да види…

- ..да се докосне, да отиде и да го пипне, дори.

- Какво е необходимо, за да стане известен един художник? Достатъчно ли е да е много добър, да рисува, грамотно, перфектно… или?

- За да станеш известен художник в днешно време трябва да си 5 пъти по-добър от Леонардо Да Винчи, от Микеланджело, от всички други известни, наложени имена в световното изкуство като най-добрите художници. Като Рембранд, Сорола, и Саргент.

- Не винаги, най-добрият е най-известен, мисля?

- Да, така е. И все пак в наше време се налага последователност, голямо търпение, неуморим труд. Аз работя всеки божи ден, най-малко по 4-5 часа и съм така от близо 20 години. Постоянно ходя, изследвам и рисувам.

- Ти сигурно си давал сметка, че някой друг с по-малки от теб възможности е успял да стане доста по-популярен?

- Всеки открива сам за себе си формулата. Моята формула аз я казах преди малко - постоянство и много, много труд.

- Каква е ролята на PR-а в днешни дни?

- Ролята на PR-а е много голяма. За съжаление обаче в България няма такава установена тенденция все още. Докато в чужбина нещата седят по иначе - начина на работа между галеристите, мениджърите, PR - ите и художниците е строго установен. Мениджърът или PR-ът е медиаторът, връзката между твореца и публиката. Не е необходимо художникът да хвърля енергията си и да се превръща сам себе си в мениджър. Неговата работа е да рисува!

- Диференцирани са позициите?

- Да, абсолютно. Всеки си знае мястото и всеки си заема функцията. 

- Ако тук на един художник се налага да се самопредлага и рекламира, това не принизява ли, не профанизира ли творческия акт. Неговата чистота, деликатността на самото създаване на картина, на онзи творчески замах?

- Ами на мен ми се е налагало.

- Не се ли чувства човек омърсен по този начин?

- Не, не трябва художникът да се чувства унизен, защото в крайна сметка той трябва да е запознат с целият този процес и да знае как се случват нещата. Аз самият съм се опитвал да застана и от едната, и от другата страна. Сам съм ходил по галерии, сам съм си представял нещата, сам съм си издействал някакви участия. В смисъл, сам се заявяваш! Това съм го опитал и вярно - много е трудно, но и ролята на самите галеристи в България е много различна от начина на работа на галеристите в Европа. Защото там един галерист когато приема художника, той изцяло се грижи за популяризирането му, за рекламата, абсолютно във всяко едно отношение. За да го наложи на пазара, защото интересът тук е взаимен. Един художник рисува и иска да изложи своите творби, галеристът е човекът, който предлага съответното място и дава възможност именно на артистите да бъдат забелязани. Но не винаги се получава. Защото аз съм сигурен, че има хора, които никога не са чували за мен, както и за други невероятно добри художници от днешно време. И в България - визирам. Те така си остават някъде по ателиетата, по градовете, по селата - и никой няма и да чуе за тях.

- Значи, оценката не е много обективна, няма справедливост, така ли?

- Няма пълноценно взаимодействие между галеристите и художниците в България, докато…. не искам да правим постоянно съпоставки навън как е.

- Да, досадно е, честно казано…

- Да, досадно е, защото много хора слушайки ме ще си кажат: „Иди навън, като не ти харесва тук”. То в това, честно казано, се състои именно и причината хората да бягат навън. Според мен един художник много по-лесно би се реализирал в чужбина, отколкото в България. Това и времето го показва. Много наши художници са се доказали в чужбина, в цяла Европа и в Америка дори.

- Какво правиш ти тук тогава?

- Аз творя. Създавам. А за това няма значение в коя точка на света си. Аз се чувствам комфортно навсякъде. Един творец трябва да е лесно адаптивен, да приема целия свят. Ако той не го приема, това означава, че той самият не е толкова сетивен, и няма как да усети и да пресъздаде тази емоция…

-Чисто хронологично самият ти как определяш развитието си като художник?

- Това нещо хората го оценяват. Наблюдавам реакциите им. Участията ми от година на година, поканите, които получавам, съответно. Това само по себе си е доказателство, че аз се развивам. Защото ако не се развивах никой нямаше да се интересува от мен.

- Ти някакви цели поставяш ли си?

- Не, аз не гоня никакви цели. Когато рисувам, сядам и рисувам заради самото рисуване. Последното нещо, което да мисля, когато седна да рисувам, е в коя галерия ще излагам, къде ще я покажа тази картина, на кой галерист ще я дам да я продаде. Вярвам, че всяка картина си има времето и мястото, където ще я експонирам и то ще си дойде.

- Чисто интуитивен подход?

- Да, абсолютно. На това залагам. И досега интуицията ми не ме е лъгала или подвеждала.

- От какво си повлиян?

- Руската школа определено ме е повлияла. Смятам, че тяхната живопис е на най-високо ниво. Неслучайно там са най-големите музеи от Световното изкуство - Ермитажа, Третяковска галерия, Пушкинския музей. А ако говорим като художници - Ван Гог е живописецът, който ме е вдъхновявал най-силно и продължава да ме вдъхновява. От българските художници - Владимир Димитров - Майстора. За мен това е изведен художник - импресионист. Дечко Узунов също. Това са завършени художници.

- Какво ти е мнението за т. нар. съвременно изкуство?

- Не искам да давам някаква конкретна оценка на този тип изкуство. Оставям всеки сам да изразява себе си. Щом някой намира, че това е изкуство - ОК. Но за мен в наши дни думата изкуство не може да се използва, тя, като че ли не съществува. По-скоро остава в музеите. Може би, след 100 - 200 - 300 години времето ще покаже. Историята! Защото ние в момента пишем някаква история.

- Какво правим днес? Някакъв постмодернистичен подход? Смесваме техники, стилове?

- Аз го казах. Всеки сам за себе си избира. Трудно ми е да определям и да давам такива крайни преценки за изкуството. Мога да говоря за живописта, за моята живопис, за това, което аз създавам. Не искам да давам оценки за останалите художници.

- Да поговорим тогава за това, което ти правиш.

- Мен ме вдъхновява животът сам по себе си. Всичко, което се случва сутрин - още в момента, в който се събудя… Досегът ми до морето, съзерцаването ми. Прекарвам дълги утрини на брега на морето по 2-3 часа. След което се прибирам, сядам и рисувам. Или взимам статива, съответно, и отивам на някое красиво място. Това ми е вдъхновението. Движението, емоцията, красотата, както вече казах. Няма начин…

Не мога да взема две ламарини, да ги сложа и да кажа: това е изкуство. Да ги взема, някъде да ги подпра в някаква гора или… Абе, да отрежеш две дървета с флекс - това е изкуство ли е? Това за мен е пародия. Не знам как някой хора смеят да твърдят, че е. За мен това всеки един човек, хванат от пътя може да го направи. Да седнеш да рисуваш е съвсем различно.

И се учудвам, че имам колеги, които са казали, че в наши дни не би трябвало да има художник с четка - такова понятие вече нямало… и със статив? Как да няма? Има много художници, които рисуват именно по класическите методи - с масло и с платно. Не можеш да ги отречеш, те съществуват. Щом ти си позволяваш да вземеш две кубчета и да кажеш, че това е изкуство, ти нямаш право тогава да даваш оценка на другите хора. При условие, че това е класическото и оттам е тръгнало изкуството. Нали?! Едно е да те отрекат, когато се създава ново теченията в изкуството и ти въпреки всичко… въпреки че хората те отричат излагаш новаторските си картини и оттам в последствие тръгва цяло едно течение в изкуството - визирам импресионистите. Но сега да повтаряш нещо направено още през шейсетте - седемдесетте и да вярваш, че си новатор, че е достатъчно да скандализираш, да си авангардист… , а и накрая да даваш оценки….  

- Кой тогава има право да дава оценка? Колко струва изкуството? Кой може да оцени колко струва една картина?

- Това си го решава автора. Изкуството струва толкова, колкото някой плати за него.

- Ти как определяш цените на работите си?

- Пак по интуиция.

- Отново чисто интуитивно!?

В момента, когато редя една изложба, тогава на момента решавам цените.

- Последната изложба, в която участваш е в арт пространството на Арт Рентал в София Сити Център. С какво този проект е по-различен от всичко, в което до сега си участвал? С какво е уникален?

- Проектът „Събудете стените си” е един иновативен проект. Интересното е сблъсъкът между едно такова място - символ на масовата консумация, каквото е мола и изкуството, което само по себе си е елитарно, както вече изяснихме преди малко. Самото разчупване на рамките, на тази елитарна рамка е това, от което българската публика има нужда. За мен това е един супер новаторски експеримент, чиято цел преминава отвъд евтината провокация.  Това е идеята на проекта и именно това ме спечели да участвам в него.   

- А успешен ли е като реализация проектът, като концепция звучи добре?

- Ами само ще споделя, че за последните десет месеца в рамките на проекта 51 автори са излагали с над 700 произведения. На ден хората, които минават от тук са между 1000 и 4000. Едва ли в една галерия има такъв поток от хора и едва ли за един ден една картина може да бъде видяна от толкова многобройна публика. Докато тук има тази възможност и това само по себе си прави проекта уникален.

*Интервюто на В. Жечев е излъчено със съкращения в ефир по Българското Национално Радио /БНР/ на 17 ноември 2012 по програма "Христо Ботев" в рамките на предаването "Аларма" с водещ Цветан Цветанов. 

 

РУМЕН ДЕЧЕВ: "СВОБОДАТА Е ОСЪЗНАТА НЕОБХОДИМОСТ"

 

Румен Дечев

Интервю на Васил Жечев с Румен Дечев* 
Румен Дечев е роден през 1956 г. в София, зам.-председател е на клуб „1 ноември”, историк и политолог. Работил е като учител по история и преподавател по политология, бил е автор и водещ на предаването „Историята” по ТВ „7 дни” (2005-2007 г.).  










- Добър ден, г-н Дечев, радвам се, че в ден като днешния сте наш гост. Какво смятате, че спечели и загуби интелектуалецът след промените, настъпили през 89-а година?

Промените в обществото никога не са еднозначни, винаги има позитивни и негативни процеси, които протичат паралелно. Разбира се, след 10 ноември – това, което многократно е споменавано – българската интелигенция спечели по-голяма свобода на изказ, много по-голям достъп до информация, запозна се с различни социални, политически, културологични идеи, които съществуваха в останалия свят. Това, което загуби, обаче, също не е малко. На първо място беше разрушена националната икономика, която създаваше условия за съществуването на тази интелигенция. Тъй като интелектуалният труд не е производителен, някой друг трябва да произвежда и да плати за неговото функциониране. Стана невъзможно да се поддържат многобройните институти, катедри по обществени науки, които съществуваха преди 10-ти. Макар че в някаква степен тяхната дейност е била едностранчива и идеологическа, на практика те създаваха инфраструктурата на българската хуманитарна интелигенция, в рамките на която обществото развиваше своето самосъзнание. В тази инфраструктура се зароди движението за самостоятелно мислене, което се отнасяше критично към тогавашните обществени порядки, дисидентството. Сега в условията на тотална икономическа криза обществото не е в състояние да издържа такава инфраструктура,  дори се отнася критично към нея. Много е лесно, да бъдат внедрени  негативни емоции спрямо интелигенцията като паразитна, непроизводителна, ненужна прослойка. С това, обаче, обществото губи много важна своя функция, започва да функционира непълноценно и това се отразява във всички сфери на социалния живот, включително икономическия.

- Има ли днес социални рефлекси интелектуалецът?

Поставен в тази обстановка на борба за оцеляване, българският интелектуалец загуби голяма част от своите социални рефлекси. Той беше принуден да се съобразява с новите идеологеми, с новите изисквания за „политически коректното”, с новите източници на финансиране, въобще с нови структури, които, уж представяха гражданското общество, но бяха силно идеологизирани и налагаха определен модел на мислене и на политическа организация, изгодна за чужди държави и интереси. За пример мога да дам такива организации като фондация „Отворено общество” на Дж. Сорос, Центъра за изследване на демокрацията, Центъра за либерални стратегии, Българския хелзинкски комитет, Новия български университет, Института за пазарна икономика и много други, които функционираха в този план. Техните кадри бяха наречени от една наша изследователка [Достена Лаверн] „експертите на прехода”. Като се има предвид, какво представляваше нашия преход, не можем да не отдадем дължимото и на неговите „експерти”.

- Говорите за институции, които заявяват поддръжката си за свободната мисъл. Какво ви кара да мислите, че това не е така?

Едно заявление винаги има декларативен характер, а в този случай това е повече от ясно на всички, които са наблюдавали процесите през последните 23 години. Много от хората, които са свързани с тези институции, от типа на Иван Кръстев, Евгени Дайнов, Огнян Минчев и прочее,  станаха милионери на базата на дейностите, който развиваха, и то с пари, които дойдоха отвън, от чужбина. Никой сериозен човек не може да приеме, че те са защитавали българския интерес. Напротив, когато имаше необходимост от някаква деструктивна промяна – било въвличането ни във война [Югославия и Ирак], било свалянето на демонстриращо независима политика правителство [кабинета Виденов], било разбиването на системата за национална сигурност [унищожаването на нашите стратегически ракети; установяването на чужди военни бази на наша територия; манипулативно наложения проблем с ДС и др.], било разрушаването на традиционните и жизнено важни за нас отношения с Русия, било унищожаването на ядрената ни енергетика и какво ли още не – те винаги заставаха зад нея и винаги тяхното мнение се разпространяваше в обществото. Връзката между псевдо граждански структури, направлявани отвън, контролирани медии за манипулиране на общественото мнение и компрадорски политически партии е в основата на разрушаването на българската държава от последните 23 години.

- Не живеем ли в плуралистично общество, нямаме ли широк спектър от мнения?

В действителност ние живеем в някаква форма на плуралистично общество, но трябва да видим точно неговите измерения. Като цяло медиите стоят зад точно определена идеологическа позиция, която се официализира. Алтернативните мнения могат да се изказват съвсем свободно вкъщи, както беше по времето на Тодор Живков, и, разбира се, в интернет пространството - една свободна зона, чието наличие не е следствие на промяната от 10 ноември, а на самото технологично развитие.

- Наблюдава се поляризация на мнението и позицията на учените в България по въпроси, които касаят целия народ, като темата за шистовия газ. На какво смятате се дължи това?

Случаят с мнението на различни експерти по повод  добива на шистов газ в България е  конкретна илюстрация на това, което казах преди малко. Ние, в Клуб „1 ноември”, делим българската интелигенция на две части: национално отговорна интелигенция, която винаги защитава дадена кауза, съобразявайки я с националния интерес, и друга, която наричаме „компрадорска”, обслужваща чужди интереси срещу много добро заплащане. Пример за такава компрадорска интелигенция са участниците в посочените по-горе псевдограждански организации. При шистовия газ е същото – експертите, защитили добива на шистов газ, са пряко свързани или с фирмите, които проучват и добиват газ и нефт в България, или пък с различни социално-политически субекти, директно обслужващи външни политически и идеологически интереси. Имам предвид такива партии като Съюза на демократичните сили и „Демократи за силна България”, които подкрепиха добива на шистов газ в България. Ако се обърнем назад във времето ще видим, че те подкрепяха въвличането ни във войната срещу Югославия и Ирак, свалянето на кабинета Виденов, разбиването на системата за национална сигурност, разрушаването на българо-руските отношения, унищожаването на ядрената ни енергетика и т.н. Не би трябвало да има съмнение за ролята, която играят в българското общество.

- Политическите партии са едно, но интелектуалците друго, те не би ли трябвало да са безпристрастни.

Би трябвало, но този тип интелектуалци, свързани с тези структури, в един глас извикаха: ние ще спечелим, ние имаме нужда от нови източници на енергия, от енергийна независимост. Българските интелектуалци, които защитават националния интерес, всички хора, които мислят самостоятелно, за които националният интерес представлява ценност, категорично се противопоставиха на добива на шистов газ в България – действие, което застрашава живота на стотици хиляди и милиони хора и заплашва с унищожаване огромни територии българска земя и природа.

- Постоянно използвате словосъчетанията „българския интелектуалец”, „българския учен”. Не трябва ли интелектуалецът да е космополит по дух, да защитава мнения и позиции, които са наднационални, общочовешки... Това не е ли ограничаване на свободния човек?

Свободата е много широко понятие, формулира се по различен начин. Аз се придържам към известната хегелова формулировка, че свободата е осъзната необходимост, защото в противен случай свободата се превръща в анархия и разложение. През последните 23 години, всъщност, понятията „български”,  „национален” бяха натикани в ъгъла. На нас постоянно ни се внушаваше опасността от някакъв „национализъм”. В същото време реалните интереси на хората, живеещи в държавата България, бяха пренебрегвани по най-безпардонен начин. Вземете дейността на банките и застрахователните дружества, всичките до едно небългарски, вземете различните концесии, без пари предоставящи националното ни богатство в чужди ръце – коя държава е била така нагло ограбвана? Вземете чуждите военни бази в България – на кого служат те? Не ли да се охранява това ограбване! В този смисъл какво друго е нацията освен способността на гражданите на една държава да съгласуват своите действия и да се организират за постигане на важни, значими за тях цели, да защитят своя общ интерес, който наричаме национален. Точно за това се страхуват от национализма – той обединява хората, прави ги силни. За империалистическите интереси най-удобното е, хората да бъдат разделени, разпокъсани. Така съпротивата срещу грабежа става невъзможна. Затова империализма е неразривно  свързан с либерализма и неговото разпространение. Това е, което правеха всички тези отворени, либерални, пазарни и демократични фондации и институти в годините на „прехода”.

- Как преценявате състоянието на българското образование, на българската култура в момента и на институционално ниво, и като средства, а и като резултат, разбира се?

Споменах вече, че след 10 ноември с унищожаването на българската икономика, а и по чисто идеологически причини, се ликвидира базата, на която функционираше българската култура, дала такива големи постижения през 70-те и 80-те години. Закрити бяха много институти с национално значение, като Институтът за международни отношения „Иван Башев”, Институтът за социално управление, Институтът за съвременни социални теории, Институтът за социалистическа интеграция. Виждаме и в последните години как с тази реформа, която се прави в БАН, с това окрупняване на институти фактически се унищожават цели направления в развитието на българската наука - вече не съществува институт по философия, например. Ликвидира се инфраструктурата за интелектуалното развитие на обществото. А интелектуалецът, изследователят не може да бъде сам, той се нуждае от общност, в която да дискутира, да разменя идеи. Такава общност на практика у нас вече не съществува. За съжаление много хора гледат положително на този процес, смятат, не само хуманитарната интелигенция, но и учените въобще за една паразитна прослойка, казват – „за какво ще ги хрантутим тези”, но истината е съвсем различна. От историята знаем, че едно общество, когато се лиши от своята духовна култура, от своя духовен сегмент, не функционира пълноценно в нито една от другите си сфери, включително и в икономическата.

- Да, това внушение си проправи път и се прие безкритично от една голяма част от българските граждани за жалост.

За жалост трябва да кажем, че последните 23 години бяха една духовна Голгота на българското общество, процес на систематично опростачаване и лумпенизиране на широки слоеве от  населението, което, разбира се, е свързано и с развитието на масовата култура, на чалгата, на комерсиални, без елементарна художествена стойност, профаниращи зрителската аудитория предавания  от типа на „Шоуто на Слави”, „Биг Брадър”, „Горещо”, „Денис и приятели”, „Шоуто на Канала”, „Сигнално жълто” и пр., и пр.  И естествено е, че при тази ситуация подобни негативни оценки за българската култура и носителите на тази култура ще съществуват в обществото.

- При този модел на предлагане на култура, на пазарния модел, това, което се консумира, това се и предлага. Вие какво смятате - това не е добър подход, така ли?

Пазарният  модел на развитие в духовната сфера и в културата е абсурден по своята същност. Той е, както и навсякъде, където е доведен до крайност – разбойчнически и грабителски, унищожителен... Сега например университетите се конкурират за броя студенти, тъй като едно висше учебно заведение се финансира от държавата според броя на студентите. Това води до рязко падане на качеството на образованието и унищожаване на целия смисъл на образователния процес. Тъй като този процес не е възможен без взискателност от тези, които преподават, спрямо тези, които се обучават. В стремежа си да задържи бройката на студентите, която ще му донесе определен бюджет, ръководството на даден университет направо се разпорежда да няма ниски оценки, да няма скъсани. Вижте каква трагикомедия са приемните изпити, провеждащи се  няколко пъти в годината – едва ли не се молят на всякакви кандидат-студенти да изберат този или онзи ВУЗ. Спомняте си, какво означаваше навремето една кандидатстудентска кампания, каква отговорност, каква сериозна подготовка поне една година предварително за тези, които успяваха да влязат. Това беше отсяване освен по знания и по способност да се полагат труд и систематични усилия. В момента дипломата е някакъв безсмислен и безполезен етикет, който няма значение, дали притежаваш или не притежаваш.

- Понеже разговорът тръгна в посока пазар, а и в посока образование, все ми се ще да смеся нещата. Всички постоянно говорят за подготвяне на човешкия ресурс за нуждите на пазара. Това не ви ли смущава?

Смущава ме, особено като се има предвид какъв е българският пазар. Всъщност, какво предлага българското общество на този пазар – хотелиерски и ресторантьорски услуги и свързаните с тях обслужващи дейности. Дори не и селско стопанство, което е било традиционна сфера на българската икономическа дейност. На практика България се превърна в страна, която не произвежда нищо, която обслужва.

- А изтичането на мозъци?

Да, част от тоя процес е и бягството на по-интелигентните, по-подготвените български младежи в чужбина, където работят за чужди компании и производства, понякога и съвсем неквалифицирана работа и нашето общество ги губи. Това е логична последица при тази деструктивна обстановка, при която те не могат да намерят работа в България, не могат да намерят приложение за своите знания. И отиват да обслужват производството в чужбина, а скъпоструващата тяхна подготовка остава за българския народ, който я финансира.

- Какво се случва с т.нар. феодални старчета? 

Това е поредната идиотия, която чуваме в българското публично пространство. Естествено, че заслужилите дейци на българската наука са на определена възраст. В момента знанието е толкова обширно, толкова диференцирано, че подготовката в дадена област, необходима за постигане на определени резултати, продължава десетилетие. Преди 4-5 години с наша българка, която работи в Националния център за научни изследвания във Франция,  обсъждахме точно този въпрос. Категорично стигнахме до извода, че в наше време големият учен се подготвя някъде докъм 60-ата си година, по-рано той не може да получи тези натрупвания от знания, позволяващи му да анализира определен клон от човешкото познание. И в този смисъл т.нар. феодални старци, всъщност  заслужилите  представители на българската наука, бяха просто обругани.

- Ще ми се да завърша с нещо положително, още повече че във връзка с празника е почти задължително, но не мога да намеря думи... Вие можете ли?

Аз бих използвал метода, който в едно трудно време използва Паисий. Той се връща назад към историята и намира онези светли страници, вдъхващи самочувствие и оптимизъм, че българите можем да бъдем носители на вяра, сила, на големи постижения. И ако Паисий през 17 в. се обръща към Българското средновековие, сега в началото на 21-ви век ние можем да се обърнем към 19-и век и периода на Българското възраждане. Тогава в продължение на няколко десетилетия българското общество извървя пътя от една много тежка национална криза, подобна на днешната, от едно тежко състояние на потиснатост, на безпросветност, на деградация към формиране на общност  от просветени, образовани, стремящи се към бъдещето хора, обединени от общ национален идеал.

 - Да се надяваме, че това отново ще се случи. Благодаря ви за гостуването, г-н Дечев.

Благодаря ви и аз.

*Интервюто е излъчено с някои съкращения по БНР „Христо Ботев” на 24 май 2012 г., както и на страниците на електронното издание "Литературен свят": http://literaturensviat.com/?p=61664

                                          Пресконференция на "Клуб 1 ноември"

Инициирания от Румен Дечев Манифест за изграждане на народната държава: http://literaturensviat.com/?p=65853

ЖИВКА ЖЕЛЯЗКОВА: „КЪДЕ Е ДЕБАТЪТ ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО?”

Живка Желязкова

Интервю на Васил Жечев с Живка Желязкова, заместник-председател * на Независим учителски синдикат - НУС и председател на Софийската синдикална организация във връзка с предстоящото окончателно приемане на „Закон за училищното и предучилищното образование”, влязъл в пленарна зала за първи път на 7 юни тази година.

  
- Г-жо Желязкова, приетият на първо четене закон отговаря ли на съвременните изисквания на обществото. От какво всъщност е продиктувана тази законодателна промяна?
 

- Това е един съвършено нов закон, но къде в него е приемствеността в традициите и иновативността в съвременните подходи, можем само да гадаем. За сега ние считаме, че такъв баланс не е намерен. Този законопроект си поставя нелеката задача да гарантира прозрачност и предвидимост по отношение на политиките, които се предприемат в системата, или поне така е записано в мотивите му, но в самото си създаване, в генезиса си той се ражда в пълна тъмнина, непрозрачност и обществена нечуваемост. И въпреки огромният си обем, над сто страници, той задава много повече въпроси, отколкото дава конкретни отговори. Да, наистина, насочен е, което е много добре, към основния участник в училището и детската градина, а именно ученикът и детето. Но защо е забравен учителят? Днес в училищата все по-рядко влизат млади учители. Назначават ги, стоят няколко месеца и напускат. Просто сложността на учителската професия я прави доста непривлекателна, да не говорим, че заплащането за един млад човек е повече от недостатъчно, а и не само за младите. И цялата тази отговорност, която се носи от всеки педагог, напрежението… Просто младите хора не издържат. Учителската професия, като че ли се обезценява, а  това, че е феминизирана и застаряваща, всеки го вижда. Наложително е и да се преустанови тенденцията на бюрократизация и дори феодална зависимост от директорите и от многобройните други институции, на който учителят е подвластен. Прекалено много бумащина има, която ограничава и отнема времето, което би трябвало да се отдели на ученика.

- Това, което поляризира общественото мнение в последно време, е финансирането на частните училища. Имаше много „за” и много „против”. Вашето мнение какво е? 

- Мнението на една голяма част от колегите, както и моето лично мнение е, че човек, след като се запознае с Конституцията на Република България  и прочете чл. 53, ал. 3 от нея, а именно: „Основното и средно образование в държавните и общински училища  е безплатно”,  не би трябвало дори за миг да се замисля трябва ли да се финансират частните училища в България. Родителите, които избират частното училище, сами се отказват от безплатното образование, осигурено от държавата и заявяват готовността си да заплащат обучението на децата си тук, в България, че даже и в чужбина. Избирайки алтернативен вариант на обучение, те не са лишени от правото на безплатно образование, тъй като държавата го осигурява базисно за всички, но те правят свой различен избор. Във време на криза, когато училищата ни са недофинансирани, при намален с 10% бюджет за образованието, да се отделят средства, за да се финансират частните училища мисля, че не е редно. Случаят е особено показателен с детските градини, които в София, а и не само, са прекалено малко, за да поемат децата на чакащите родители.  Тяхното финансиране е смесено - от държавния бюджет в частта работни заплати и задължителното предучилищно възпитание, от общинския бюджет и с такси на родителите в частта за издръжка, храна, консумативи и др. И вместо да се отделят достатъчно средства да се построят нови, парите ще отидат за финансиране на частни детски домове, достъп до които, поради високата такса, няма да имат всички деца. Въпросът, който назрява е - как биха били защитени правата  именно на тези деца, чиито родители нямат финансовата обезпеченост, за да заплатят за това?  Тогава, питаме ние, няма ли да има дискриминация?

- В момента в нашето общество отношението към всякакъв тип дискриминация - расова, етническа, полова, та дори и възрастова е осъдително, само не и към и класовата!

- Икономическа да кажем, хайде да не казваме класова. Приемането на тази постановка в закона, свързана с финансирането на частните училища, ще се отложи с една, две години, а  като аргумент за приемането й е именно решение на Комисията за защита от дискриминация, която се произнесе, че децата не са равнопоставени, ако не се финансират частните училища и детски градини. Друг банален аргумент, който ни омръзна да чуваме, е как парите трябва да следват детето. Но както и да го погледнем, в крайна сметка едно частно училище е търговско дружество, то се регистрира по съвсем други закони и там просто се генерира печалба. А ако се върнем не чак толкова много векове назад, традицията заможни българи да даряват средства за изграждане на училища, читалища и университети, я е имало в България, но сега е забравена. Тези, който имат  днес, в най-добрия случай инвестират в изграждането на частни училища, които да им донесат печалба.

В тази връзка нека си спомним учудването на Макгахан от това, че в едни много трудни за България години въпреки всичко почти е нямало българско село без училище: „Тези училища - пише в дописките си той - се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички - бедни и богати - се ползуват от него. И накрая процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция.”

Така дори потрепервам в момента, докато го препрочитам, преди толкова време как се е развивало нашето образование, а днес?! Вярно, не можем да сравняваме нещата преди и сега, но точно тези традиции, точно тази загриженост, меко казано, я няма. Дали бедните тогава са били  игнорирани? Не, всички деца са учили наравно в училищата. Къде е дискриминацията?

- Как третира проектозаконът финансирането на частните и държавните училища и детски градини, еднакво, надявам се?

- Тук, за жалост, се създава отново още една възможност за липса на равнопоставеност и за пример ще дам чл. 58 от проектозакона, който дефинира различни условия при определяне на броя на децата в групите. Когато става дума за общинските детски градини и училища, ще се определя в съответствие със стандарта за финансиране и нормиране  заплащането на труда. Какво означава това? При този стандарт парите идват на брой деца и ученици. И за да има повече средства не само за заплати, но и за другите дейности, се превишава броя на децата, който е законоустановен. Има вече и над 30 деца в група и клас.

А какво предвижда проектозаконът за  частните? При тях  броя ще се определя според друг стандарт - стандартът за физическа среда. Дано не прозвучи грубо, но ние сме се шегували, че както има закон за домашните любимци и се казва, че на тях трябва да им се осигури еди си колко квадратни метра площ, така и за децата трябва да има. Резултатът ще бъде, както е и в момента, че в  частните детски градини, децата в група ще са 5, а в общинските - 35. Как работи един учител с 35 деца и как с 5 деца? Как се чувстват децата? Хайде да оставим сега педагога и до колко той ще се справя със задачите си в тези условия, какво ще е неговата натовареност - и психическа, и физическа, и до колко ще е полезен? Къде тук е равнопоставеността?

- Преобразуването на държавни училища в общински как се отнася към това, което казахте?

- За професионалните училища, към Министерство на образованието и Министерство на земеделието, с лека ръка се казва, че от първи януари следващата година статутът им от държавен става  общински. Това доколко ще реши някакъв проблем и какъв точно, не става ясно. Да, казват, децентрализация, но до колко общините имат готовност, стратегия и програма за развитие на професионалното образование? Ако говорим за големите градове, в които има необходимост от различни професии, да кажем там заедно с бизнеса, евентуално могат да се избистрят тези необходимости и да се осъвременят, запазят, усъвършенстват училищата. Какво обаче ще се случи в една малка община, където безработицата е голяма? Там вероятно ще кажат: „А, ама за какво ни е т’ва професионално училище, което ще произвежда кадри по еди к’во си, те на нас няма да ни трябват”.

 

- Не натоварва ли държавата общините с твърде голяма отговорност?

- Отговорност, но може да стане безотговорност. Има едни частни професионални учебни центрове, които произвеждат кадри за няколко месеца, може би това е целта? Ще се унищожат много от държавните професионални училища, които известно време ще бъдат със затихващи функции. За бизнеса това ще е по-удобният вариант - защо да влага средства за производство на кадри в държавни училища за цели 4 години, след като за 4 месеца може да излезе един… 

 - Кадър, които отговаря на изискванията на трудовия пазар. 

 Или на изискванията на бизнеса за евтина работна ръка.

- Какво излиза - убиване на държавните специализирани училища и пренасочване на всичко към частния сектор? Остана ли нещо друго от държавата, освен репресивният й апарат, тя абдикира от всичко?

- За мен е абдикиране на държавата от грижата и ангажимента за развитието на средното професионално образование. Колегите изказват и опасения във връзка с професионалните училища с много богата материална база - буквално малки фабрики. Както и за земеделските училища, който имат и земи, гори, селскостопанска техника. Те ще попаднат под разпореждане на районния общински съвет, а ние знаем в малките общини как бързо с едно решение се трансформира статута на имотите. Утре някой местен кадър ще реши, че … ще прояви апетити, така да го кажем, и ще видим какво се случва със собствеността: публична-държавна, публична-общинска, частна-общинска и накрая - частна. За съжаление имаме достатъчно други примери извън образованието за ставащото в България в последните години.

- Какво става с децата, които учат в помощните училища? Говори се, че ще бъдат преместени в масовите училища. Според вас там ще може ли да им се отговори на специфичните нужди? А и какво ще стане с учителите специалисти след закриване на тези помощни училища?

- Законът предвижда закриване на помощните, болничните и оздравителните училища в срок от 5 години. Стои въпросът, каква ще е съдбата на децата с тежки интелектуални, физически увреждания, възпитаници на тези училища. Има две алтернативи за тези училища: да се преобразуват в начални, основни, средни или обединени, като собствеността им става общинска, или да бъдат закрити. Не повече от една трета от тези деца обаче биха реално се приобщили в масовите училища по мнение на колеги-специалисти. Тук се появяват и други  въпроси: дали тези деца няма да бъдат затворени в някакви центрове и напълно лишени от възможност за обучение или ще бъдат едни виртуално присъстващи ученици в реалните училища; физически ще бъдат ли отделени в друга сграда или стая; дали по-голямата част от техните учители няма да бъдат съкратени; ще имат ли  помощните училища нещо общо с новата институция „Центрове за подпомагане на личностното развитие”? Всъщност новият закон в този му вид не ни дава отговор на всички тези въпроси, така че и аз няма как да отговоря.

- Кое всъщност налага закриването на помощните училища? Как го мотивира това законодателят?

- Ами както всичко в последно време, отново с изискване на Европейския съюз. Оправдават го с нови европейски тенденции. За друга една тенденция имат отново притеснения колегите и тя е във връзка с изследвания, доказващи увеличаване броя на хиперактивните и децата аутисти.

Явно наистина е необходим един нов подход, съобразен с тези тенденции, по-модерен, който да отговаря на  специфичните потребности на децата от помощните училища…  Дали закриването им ще реши проблемите на децата и на техните родители, къде ще отидат учителите - специалисти, както по тези въпроси, така и по много други ние отново нямаме отговор.

Така или иначе законът ще бъде приет, но готвените промени би трябвало да станат достояние на обществеността сега, в процеса на работа, задължително с истински публичен дебат, такъв, какъвто до този момент не се състоя. 

* Интервюто е взето преди г-жа Живка Желязкова да бъде изключена от НУС, по инициатива на председателя Аспарух Томов, за "уронване престижа на председателя" и несъгласие с политиката, която провежда той.   

* Интервюто на В. Жечев е взето преди г-жа Живка Желязкова да бъде изключена от НУС, по инициатива на председателя Аспарух Томов, за "уронване престижа на председателя" и несъгласие с политиката, която провежда той. 

Излъчено е със съкращения в ефир по Българското Национално Радио /БНР/ по програма "Христо Ботев" в рамките на предаването "Аларма" с водещ Цветан Цветанов. 

Публикувано е на страниците на електронното издание "Литературен свят": http://literaturensviat.com/?p=65142